Диамантен меч, дървен меч [bg]

За Волните това бе нещо нормално, Каменният престол ги бе наел тъкмо за такава работа. Те убиваха майсторски, с трениран от години усет налучкваха как и къде да посекат гадините, и то така, че да не се налага да повтарят.

Стоножките дадоха шест жертви и се отказаха от опърничавата плячка, след което предпочетоха да се нахвърлят върху телата на загиналите си съплеменници. Сидри дочу алчното мляскане, ръмженето и писъците. И отново се прегърби да повръща. На писъка реагира и Волният.

- Не си довършила едно от онези твари, Тави - забеляза той неодобрително. - Упражнявай се повечко, сестро. Имаш чудесна ръка, не я разваляй с безделие.

В отговор тя му се изплези, а той се престори, че не я вижда в тъмното.

Подир стоножките късмета си опитаха някакви червеи. Кой знае от какво преживяваха в блатото - пътеката надали им осигуряваше прехраната.

Тави се радваше и на тъмнината, и на тревожните зловещи шумоления в тръстиката и кривите храсти. Радваше се дори на отвратителните муцуни на чудовищата, които с безмозъчен инат продължаваха да напират до рядкото лакомство - нежната плът на двукраките.Тя сечеше и убиваше с наслада.

Така успяваше да забрави за Пороя, за потерята... за нещастния свещеник, чийто труп бе осквернила с гнусна магия... От всичко, за което предпочиташе да не мисли, въпреки че то пропълзяваше в съзнанието й неканено като блатните червеи, най-приемлива беше темата за Пороя.

Пороят наистина настъпваше много по-бързо от обичайното. Тави усещаше приближаването му, както би усетила нечие зловонно дихание. Облаците не само бълваха смърт, те самите миришеха на смърт. През последното денонощие този полъх се бе засилил обезпокоително бързо.

Пороят като нищо можеше да ги настигне преди да са допълзели до входа на пещерната столица.

Ето защо, когато сивото утро замъждука и Сидри се накани да се просне да почива - джуджешката пътека ги бе извела на сухо островче, гъсто обрасло с ракита - девойката поклати глава:

- Не, няма да спираме.

- Моля? - намуси се джуджето. То демонстративно преметна секира и взе да чисти острието със стиска суха трева. - Толкова страх набрах дотук!... Даже заклах пет или шест от онези гадини, от които ми се повдига! Искам да си почина! Нозете не ме държат!

- Почивката се отменя.

- Ама!...

- Погледни ей-натам - посъветва го девойката.

Сидри погледна. Охна, ахна и чевръсто се покатери на гърба на понито си, като го подкара още преди да се е настанил в седлото.