Детето на нощта [bg]

От юг до северозапад край водата се издигаха в дъга стръмни­ни, по които дърветата растяха нагъсто, после склоновете преми­наваха в мрачни планини. Пристанищният град Арлън заемаше западния бряг, до дълбоководните кейове спираха и океански ко­раби, а рибарските лодки се приютяваха в по-плитката част.

Прекосяващите езерото мОряци можеха да видят целия град, проснат по склона и завършващ със замъка, чиито чис­то бели каменни зидове сияеха в светлината на утрото, а над четирите му кули плющяха флагове. В този ден обаче белота­та му беше някак матова. Никой в Балея не бе виждал слън­цето задълго сякаш от цяла вечност. Трупащите се ниско, на­тежали от влага облаци почти винаги закриваха небето, до­където поглед стигаше. Застудяваше необичайно, ята от пре­летни птици поеха на юг твърде рано, някои насекоми измря­ха преждевременно или не снесоха потомство, а в селата се чу­деха какво да сторят с лошата реколта и се плашеха от неми­нуемия глад идната година.

Ериан стоеше при носа на кораба, съзнанието ѝ още беше за­мъглено от ударите през маната. Тепърва трябваше да се възс­тановява, а не ѝ помагаше и бъркотията в чувствата, откакто се откъсна от Лиана.

Утешаваше се, че прави нещо, за да опази дъщеря си, не лип­сваше и острата тръпка от очакването да види Дензър толкова скоро. Но все по-силен ставаше копнежът да прегърне пак Ли­ана, да погледа хубавото си дете как играе между плодните дръвчета. Сутрин бузите ѝ бяха мокри от сълзи - насън не мо­жеше да си налага да бъде сдържана. А през последните три дни я споходи ново чувство. Страх.

Боеше се, че никога няма да си възвърне способността за извършване на заклинания - това скоро би я смазало. Измъч­ваха я и опасения какво ще завари в Арлън. Ако Ренерей не грешеше, Черните криле отново набираха сила, а Селик бе­ше жив - най-близкият помощник на покойния Травърс, в чийто очи пламтеше същата настървена лудост. Вече се бе сблъскала с него веднъж, тогава загуби прекрасните си близ­наци.

Знаеше, че мъката по тях няма да изчезне никога. Това втвърдяваше решимостта ѝ да продължи започнатото. Никой нямаше да ѝ отнеме още едно дете.

Тази сутрин ѝ олекна малко и когато Ренерей я доближи, не ѝ се прииска елфидата да я остави на мира. Ренерей се взря в очите ѝ, опитваше се да отгатне настроението ѝ.

- Как си? - попита и се облегна до Ериан на фалшборда, из­вила глава към нея.

Ериан сви рамене.

- Горе-долу. Главата ми не е толкова мътна.

- Това добре ли е? - усмихна се елфидата.

- Да, общо взето. Най-много се радвам, че почти пристиг­нахме. Това пътуване беше доста дълго за мен.

Ренерей кимна и усмивката ѝ се стопи.

- Разбирам нетърпението ти. Но в Арлън трябва да бъдем предпазливи. Дензър е прав, не бива да слизаш от кораба. Ние ще го намерим вместо теб.

- Май е така...

- Какво те тормози?

Ериан въздъхна. Никак не ѝ допадаше да се чувства безпо­мощна и да не може да се справя с избухливостта си.