Нови римски разкази [bg]

В живота всичко се заключава в това да стъпиш на първото стъпало. За мен първото стъпало беше бараката, която построих до моята къщичка, върху възвишение, сред бъзовите храсти покрай Виа Портуенсе. Бях вехтошар и събирач на стари бутилки, нямах капитал; затова построих бараката икономично, изхарчих двайсет и пет хиляди лири, без да плащам за труд, защото я направих с ръцете си, без да издигам етаж, без под, без кухня, без клозет, без прозорци, със стени от един ред тухли четворка и покрив от гофрирана ламарина. Къщичката ми е бяла, бараката, за да се различава, я боядисах в розово. Веднага я дадох под наем за осем хиляди лири на един работник, Микеле, но всички го наричаха Сурунто или „повече от мазен“, ще рече мръсен. Този Микеле не беше от Рим, един Господ знае откъде беше, навярно от някое планинско село и приличаше на дивак: с тъмна кожа, ниско чело, облещени тъжни учудени очи, гъста твърда коса, същинска четина, и винаги небръснат, дори и в неделя. Жена му и тя беше дивачка, дребна, с маслинено тъмна кожа, и тя със стърчащи по главата коси. Трите момиченца също бяха дивачки, кестеняви, с огромни очи, със сплетени прашни коси. Семейство диваци.

Ние, макар и да се препитавам, както споменах, като събирач на бутилки и вехтошар, сме цивилизовано семейство: жена ми е чиста и подредена брюнетка, дъщеря ми се мие и се сресва, има панделки в косите и дрешките и са чисти, а нашата къщичка, макар и незаконна, блести от чистота. И освен това ние говорим. Ще ви се види странно защо ли се гордея с това, но между нас и Сурунто с неговото семейство това беше основната разлика: ние говорехме, а те - не. Ние казвахме „гладен съм, спи ми се, дай ми тигана, замълчи, добър ден и добър вечер...“ Докато те не говореха истински, а се изразяваха с мърморене и с някакви звуци, напомнящи ръмжането при животните. Сигурно е било диалект, не споря, но беше странен и наподобяваше доста точно звуците на животните, а те, бедничките, се разбират с мучене и грухтене, а не с думи. Дори му казах на Сурунто в деня, когато сключихме договора:

- Да се разберем, никакво ползване на клозета и кухнята, защото вие сте животни, познавам ви, много бързо ще превърнете клозета в клоака, а кухнята в сметище. Осем хиляди лири само за бараката, разбрахме ли се?

Той ме слушаше с чело, сбръчкано от голямото усилие да проумее, а после отвърна:

- Не сме животни, християни сме.

Но го каза с онова странно неразбираемо мучене.

Аз възкликнах триумфално:

- Ето го доказателството. Какво мислиш, че казваш? Не каза нищо, издаде звук, както би направило животното, и да му мисли, който те слуша. Така че първо се научи да говориш, после ела и ми кажи ясно, с думи, тогава ще ти дам клозета и кухнята. Ако не - не.

Веднага разбрах каква грешка допуснах, като приех Сурунто, но беше късно. Осемте хиляди лири ги плащаше, защото беше почтен. Ала неудобствата от това съседство бяха толкова много, че и при осемдесет хиляди щях да съм на загуба. Преди всичко мръсотията на момиченцата, които нямаше как да се избягват предвид близостта на двете къщи. Трите момиченца, с глави като хвърчила, си играеха с моето. Резултат: една сутрин, на връщане вкъщи, чух отчаян плач. Беше моята Розета. Жена ми, седнала на прага, държеше главата и наведена, за да я изчисти от безбройните паразити, които нейните три приятелки и бяха предали. Сурунто го нямаше и аз си го изкарах на жена му Тя се приближи с ръце към лицето ми, крещейки с обичайния си