Човек без куче [bg]

Розмари Вундерлих Хермансон креташе нагоре по улица „Хагендалсвеген“. Вятърът от северозапад духаше в лицето й, температурата падна до дванайсет градуса под нулата, а тя чувстваше, че ако не влезе на закрито, ще умре.

В крайна сметка това не й се струваше толкова лош свършек: да се строполи върху тротоара между офиса на Държавната организация в подкрепа на наемателите и собствениците на жилища и цветарския магазин на Бели, а после от гърдите й да се изтръгне последната й въздишка в този мрачен, мразовит януарски следобед. Розмари недоумяваше кое я поддържа жива през последния месец. От онази кошмарна седмица преди Коледа тя се чувстваше умряла. Сякаш някой бе изсмукал душата от тялото й и оставил само обвивката — спаружена, съсухрена, мъртвешка обвивка от кожа и кости, която в момента едва напрягаше последните си сили да измине метрите до фризьорския салон на Маги на ъгъла на улица „Кралска“. Без да знае защо, не се обади да отмени часа си — беше го записала при последното си посещение, преди да се случи нещастието.

Какво да се прави, Розмари и без това вече не виждаше смисъл в нищо; не разбираше защо става сутрин, защо ходи на пазар, защо учи испански с Карл-Ерик всяка вечер между девет и десет. Чуждите думи се щураха из главата й като заблудени птици. Влизаха през едното й ухо и излизаха през другото. За глаголните форми — да не говорим. Преди лягане вземаше приспивателно, което й осигуряваше точно петчасов сън. Събуждаше се неизменно между четири и четири и половина през нощта и се мъчеше да удължи първите секунди в съзнание. Тогава, макар за кратко, не усещаше непосилния товар на случилото се върху паметта си. Всъщност дори не знаеше коя е. Ала секундите си оставаха мимолетни секунди, а понякога дори се скъсяваха.