Вещерите от Сарамир

Те сякаш излъчваха усещане за нещо, което приличаше на смърт, ала не съвсем — по-скоро отсъствие на живот. Непрощаващите скали се издигаха навсякъде около тях, покрити само тук-там от епизодични туфи трева или сухи плевели. Дърветата, които се изпречваха пред погледа им, само потвърждаваха думите на водача на караваната за проклятието в планините; те бяха възлести и изкривени, понякога с няколко жилести ствола, споделящи едни и същи изсушени клони, преливащи един в друг. Назъбени върхове се извисяваха на хоризонта, синеещи от огромното разстояние; светът около тях обаче бе сив и суров. Единственият, който остана безразличен към мрачния пейзаж, беше Мамак — той не спря да дърдори, докато се изкачваха, разказвайки им стари легенди и предания за планините, много от които бяха вариации на онези, които тримата пътешественици бяха чували на континента.

Кайку поне беше доволна от разговорливостта му, понеже я разсейваше от умората. Пътеките ставаха все по-стръмни и по-трудни за изкачване с движението им напред, а това беше първото сериозно изпитание, на което се подлагаше след възстановяването си в храма на Еню, ето защо мускулите силно я боляха. Тейн сякаш се справяше по-добре, макар че гордостта му не му позволяваше да даде външен признак на умората си, а що се отнася до Асара, тя бе неуморима.

Сега, понеже разполагаше с доста време за размишления, Кайку си даде сметка, че се пита все повече и повече за бившата си прислужница. Докато тя още работеше в дома на момичето, двете бяха добри приятелки и си споделяха множество тайни. Говореха си за момчета, шегуваха се с някои недостатъци на баща й, дразнеха готвачката и се заяждаха с Кария, другата прислужница на Кайку. И въпреки че всичко се бе оказало маскарад, че Кария с неохота бе отдала живота си, за да възкреси мъртвата си господарка, онази, предишната Асара й липсваше. Сегашната бе по-студена и безсърдечна, свирепо отстояваше независимостта си от всеки, нямаше нужда от компания или другарска подкрепа, не искаше да говори за себе си, нито пък се интересуваше от Кайку или Тейн. Младежът приемаше това като даденост, ала момичето не беше толкова сигурно. Понякога сякаш виждаше някакво инатливо дете в Асара, което стискаше юмручета, мръщеше вежди и протестираше, че не иска да говори с никого. Кайку знаеше, че спътничката им е Различна, ала като изключим това, красивата млада жена в групата им си оставаше загадка за нея.

Девойката се замисли и за Тейн. Преди да напусне храма, той й бе предложил доста неумело да остане при него в храма. Тогава бе принудена да откаже, защото трябваше да продължи напред. Вместо това той я бе последвал и се беше присъединил към нея. Беше й разказал за това как шин-шините бяха разрушили храма и как сега издирваше виновниците за трагедията, за да им отмъсти, ала Кайку много добре съзнаваше, че има нещо повече от това и усещаше нещо… нещо непознато досега. Всеки път, когато се замислеше за това, всеки път, когато очите й се плъзгаха по гърба на младежа и си представяха стегнатите му мускули, изпитваше огорчение. Защото Тейн беше жрец на природата, а тя бе Различна. В кръвта му беше да я мрази. И рано или късно той щеше да разбере истината. Щеше да стане същото като с Мишани.