Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Тъй като селяните с учудване гледаха тази внезапно появила се почтителност у богатия собственик към бедния монах, последният извади от дълбокия си джоб няколко златни монети и като ги показа на селяните, каза:
— Ето, приятели мои, с какво ще заплатя за грижата към мен. Затова се успокойте и не се страхувайте да ме оставите тук. Моят орден, по чиито работи пътешествам, не иска да прося милостиня. Помощта, оказана ми от вас, също заслужава възнаграждение, затова вземете тези два луидора и си вървете с мир.
Селяните не се решаваха да приемат парите. Тогава хазяинът взе от монаха двете златни монети и ги пъхна в ръката на единия от тях. Носачите си тръгнаха с изскочили от изненада очи.
След като вратата се затвори, францисканецът се замисли. После прокара по пожълтялото си чело своята суха от треската ръка и поглади бялата щръкнала брада с треперещи пръсти.
Хлътналите му от вълнението и болестта очи сякаш бяха приковани към някаква мъчителна, натрапчива мисъл.
— Какви доктори има тук, във Фонтенбло? — попита той накрая.
— Те са трима, отче.
— Кажете имената им.
— Преди всичко Линиге.
— Друг!
— Кармелит, наричан брат Гюбер.
— Друг!
— Светски лекар по фамилия Гризар.
— А-аа! Гризар! — прошепна монахът. — Извикайте ми по-скоро господин Гризар!
Съдържателят почтително се поклони.
— Какви свещеници има наблизо?
— Какви свещеници?
— От какви ордени?
— Има и йезуити, августинци и корделиери, но, отче, най-близо са йезуитите. Ще заповядате ли да повикаме йезуитски духовник?
— Да, вървете. Съдържателят излезе.
Читателят се досеща, че по кръстния знак, който двамата размениха помежду си, собственикът и болният разбраха, че принадлежат към страшното общество на йезуитите.
След като остана сам, монахът извади от джоба си връзка книжа и внимателно прочете някои от тях. Но болестта му надви, очите му помътняха, челото му се покри със студена пот и той почти загуби съзнание, отмятайки главата си назад, докато ръцете му безсилно увиснаха от двете страни на креслото.
Няколко минути той не се помръдна, докато не се върна съдържателят, който водеше със себе си полуоблечения доктор. Шумът от техните стъпки и чистият въздух, нахлул през отворената врата, върнаха болния в съзнание. Той бързо хвана разпилените хартии и с тънката си, изсъхнала ръка ги пъхна под възглавницата на креслото.
Хазяинът излезе, оставяйки болния насаме с доктора.
— Елате по-близо, господин Гризар — помоли францисканецът. — Не трябва да губим нито минута. Опипайте ме, преслушайте ме, прегледайте ме и поставете диагнозата.
— Нашият домакин — отвърна докторът — ми каза, че имам честта да окажа помощ на член на нашето общество.
— Да, на член на обществото — потвърди монахът. — Кажете ми истината, чувствам се много зле, изглежда умирам.
Докторът взе ръката на монаха и напипа пулса му.
— О! — каза той. — Опасна треска.
— Какво наричате опасна треска? — попита болният.
— На члена от първа или втора година бих казал неизлечима треска — отвърна докторът, поглеждайки въпросително монаха в очите.
— А на мен?
Докторът се колебаеше.
— Погледнете белите ми коси, челото ми, набраздено от мисли, погледнете моите бръчки, по които пресмятам прекараните изпитания. Аз съм йезуит от единадесета година, господин Гризар.
Докторът трепна.
Действително йезуитите от единадесета година бяха посветени във всички дела на ордена. Това бяха хора, за които науката нямаше граници, обществото — прегради, а подчинението — ограничения.
— И така — почтително се поклони Гризар, — изглежда се намирам пред лицето на магистъра.
— Да, и действайте съобразно с това.
— Какво искате да знаете?
— Действителното ми положение.
— В такъв случай — каза лекарят — ще ви кажа, че имате възпаление на мозъка, с други думи — остър менингит, достигнал до последната фаза.
— Значи няма надежда?
— Не казвам това — каза докторът, — но като вземем предвид възбудения мозък, учестеното дишане, ускорения пулс и треската, която ви разяжда…
— От нея днес вече три пъти губя съзнание — прекъсна го францисканецът.
— Ето защо считам вашето състояние за опасно. Защо не спряхте някъде по пътя?
— Тук ме чакаха и аз бях длъжен да пристигна.
— Дори ако заплатите с живота си?
— Дори с цената на живота си.
— В такъв случай, като взимам под внимание всички симптоми, ще ви кажа, че положението е почти безнадеждно.
Францисканецът се усмихна накриво.
— Това, което току-що казахте, би било напълно достатъчно дори за йезуит от единадесета година, но за мен е твърде малко и аз имам право да искам повече. Говорете истината, бъдете откровен, както ако бяхте пред лицето на Господ Бог. Освен това аз вече изпратих за свещеник.