Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

В стаята се чувстваше тежък въздух. Прозорците бяха затворени, камината гореше, а две жълти восъчни свещи се стопяваха в медните свещници и още повече нагряваха въздуха.

Арамис отвори прозореца и устреми към умиращия поглед, пълен с внимание и уважение.

— Монсеньор, моля за прошка, че влязох, без да ме повикате, но вашето състояние ме тревожи и аз се боя, че вие ще си отидете от този свят, без да се видите с мен, тъй като във вашия списък аз съм шести поред.

Умиращият трепна и погледна списъка.

— Значи вие сте този, когото някога наричаха Арамис, а после кавалера Дербле? Значи вие сте ванският епископ?

— Да, монсеньор.

— Познавам ви, виждал съм ви.

— На последния юбилей се срещнахме при светия отец.

— Спомних си. Вие също сте в числото на кандидатите.

— Монсеньор, чух, че на ордена е необходимо да държи в своите ръце важна държавна тайна, и знаейки, че от скромност вие сте решили да предадете своите задължения в полза на този, който притежава такава тайна, аз написах за своята готовност да кандидатствам, тъй като само на мен е известна много важна тайна.

— Говорете — каза францисканецът, — готов съм да ви изслушам и да отсъдя колко е важна вашата тайна.

— Монсеньор, тайната, която ще имам честта да ви доверя, не може да бъде казана на глас. Всяка мисъл, която излиза извън пределите на нашето съзнание и получава този или онзи израз, вече не принадлежи на нейния родител. Думата може да бъде доловена от внимателно и враждебно ухо, затова не трябва да я подхвърляме случайно, иначе тайната престава да бъде тайна.

— Как в такъв случай ще ми съобщите вашата тайна? Арамис помоли доктора и духовника да излязат и подаде на францисканеца двоен запечатан плик.

— Но написаните думи могат да бъдат по-опасни от думите, казани на глас, не мислите ли?

— Не, монсеньор — отвърна Арамис, — защото в този плик ще видите знаци, които са достъпни само за вас и за мен.

Францисканецът гледаше Арамис с нарастващо изумление.

— Това — продължи Арамис — е същият шифър, който сте използвали през 1655 година и който можеше да бъде разшифрован само от вашия покоен секретар Жоан Жужан, ако се върнеше от онзи свят.

— Значи познавате този шифър?

— Аз го дадох на Жужан.

Арамис почтително се поклони и тръгна към вратата. Жестът на монаха го спря.

— Исусе, това е човекът.

После прочете повторно документа и запита:

— Ще се приближите ли?

Арамис се приближи със същия спокоен и почтителен вид. Генералът на ордена го привлече към себе си.

— Как и от кого бихте могли да получите подобна тайна?

— От госпожа Дьо Шеврьоз, близка приятелка и доверено лице на кралицата.

— Какво стана с нея?

— Умря.

— Кой друг знае?

— Двама прости хорица, мъж и жена.

— Кои са те?

— Те са го възпитавали.

— Какво е станало с тях?