Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Известни причини ме карат да избера тази малка стая лично за мен.
— Да, да, да — съгласи се човекът.
— Щом пристигне приятелят ми, той ще вземе голямото помещение. Тъй като то ще му принадлежи, сметката за него ще я урежда сам.
— Прекрасно, прекрасно. Значи се договорихме.
— Договорихме?
— Дума по дума.
— Странно… — промърмори Малигорн.
— Значи вие разбирате?
— Да.
— Това е всичко, което е необходимо. Тъй като вие разбирате… Нали разбирате?
— Напълно.
— Отлично. Заведете ме в моята стая.
Собственикът на „Красивия паун“ тръгна напред с шапка в ръка.
Маликорн се настани в своята стая и беше крайно учуден, че хазяинът, срещайки го по стълбите, постоянно му намигваше като на съучастник.
„Сигурно има някакво недоразумение — казваше си Маликорн. — Но докато не се изясни, ще се ползвам от него. Нищо повече не ми е нужно.“
Той тръгваше от своята стая като ловджийско куче, търсейки придворни новини, ту изгаряйки се във фойерверките, ту мокрейки се във фонтаните, както каза на Монтале.
На другия ден след като се прибра, той присъства на пристигането на седмината пътешественици, които заеха всички помещения в странноприемницата.
При вида на всички тези благородници и придружаващите ги Маликорн потърка радостно ръце, като се поздравяваше, че е пристигнал навреме. Ден по-късно, и щеше да е без легло, на което да си почива след завръщането си от своите експедиции.
Когато всички гости бяха настанени, хазяинът влезе в стаята на Маликорн и с обичайната почтителност каза:
— Любезни ми гостенино, в третото крило за вас е оставено голямо помещение. Нали знаете?
— Разбира се, че зная.
— Правя ви истински подарък.
— Благодаря.
— Затова, когато пристигне приятелят ви…
— Е?
— Ще остане доволен от мен, освен ако е такъв човек, на когото не можеш да угодиш с нищо.
— Ще ми позволите ли да кажа няколко думи за него?
— Говорете, за Бога! Вие сте господар тук!
— Знаете, че той трябва да пристигне…
— Да, трябва.
— Вероятно е променил намеренията си.
— Не.
— Уверен ли сте?
— Напълно.
— Защото, ако имате съмнения…
— Слушам ви.
— Аз ви казвам, че той може да не дойде…
— Нали ви казах.
— Да, но човек предполага, Господ разполага. Верб волант, скрипта манет!
— Какво значи това?
— Думите отлитат, написаното остава. Тъй като той не ми е написал нищо, аз се задоволих с устните му обяснения. Но сега ви разрешавам, ако се появят желаещи, да го дадете под наем срещу добра цена.
— Какво ми разрешавате?
— Да го дадете под наем, ако ви предложат добра цена.
— Да го дам под наем?
— Да.
— В никакъв случай! Освен ако не ви е писал…
— Не.
— Но той е писал до мен.
— А-аа!
— Да.
— Ас какви изрази? Да видим дали писмото се схожда с устните му заповеди.
— Ето какво има приблизително в писмото:
„До господин съдържателя на странноприемницата «Красивия паун»
Вие вероятно сте предупреден, че във вашата странноприемница е определена среща на няколко важни личности. Аз принадлежа към членовете на обществото, събиращо се във Фонтенбло. Запазете стая за моя приятел, който ще пристигне преди или след мен…“
— Вие сте този приятел, нали? Маликорн скромно се поклони.
Собственикът продължи:
„И голямо помещение за мен. За голямото помещение ще плащам аз, но искам малката стая да не струва скъпо, тъй като е предназначена за бедняк…“
— Това отново сте вие, нали?
— Да, разбира се — отвърна Маликорн.
— Значи се разбрахме. Вашият приятел ще плаща за голямото помещение, а вие за малкото.
„Да ме разпънат на кръст, ако разбирам нещо“ — помисли Маликорн.
А на глас каза:
— Кажете, доволен ли сте от името?
— Кое име?
— Което стои в края на писмото. Може ли да ви служи като поръчителство?
— Аз исках вас да питам за него.
— Как, писмото е било без подпис?
— Да — каза хазяинът, чиито очи светнаха от любопитство и нетърпение.
— В такъв случай, след като той не се е подписал.
— Да?
— Значи е имал причини за това.
— Без съмнение.
— Аз, неговият довереник, няма да разкривам инкогнитото му.
— Вие сте прав, господине, и аз няма да настоявам.
— Ценя вашата деликатност. Но както е казал моят приятел, за моята стая се полага отделно заплащане, да се договорим за нея.
— Господине, това е решен въпрос.
— Все пак да направим сметката. Стая, храна, конюшня и храна за моя кон. Колко ще ми струва?
— Четири ливри, господине.
— Значи дванадесет, ливри за изминалите три дни.
— Да, господине, дванадесет ливри.