Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Странно — каза той, — странно, до този момент не виждам върху стените бяло знаме и не чувам сигнал, който да извести, че врагът се предава!

Той хвърли срещу крепостта още триста свежи войници, водени от решителен офицер, който беше получил заповед да направи в крепостната стена още един пробив. След това, успокоен, отново се обърна към пратеника на Колбер. Офицерът все още стоеше до него с ковчежето в ръце.

Д’Артанян вече беше протегнал ръка, за да го отвори, когато неприятелско гюле изби ковчежето от ръцете на офицера и удари в гърдите д’Артанян, като го отхвърли към близкия хълм. Маршалският жезъл, който беше изпаднал от ковчежето, се търколи към отслабналата ръка на маршала.

Д’Артанян се опита да го хване. Обкръжилите го войници се надяваха, че макар гюлето да го беше отхвърлило, той не е смъртно ранен. Тези надежди обаче не се оправдаха. Сред изплашените офицери се чуха тревожни възгласи. Маршалът беше целият окървавен. Смъртна бледност бавно покриваше неговото благородно, мъжествено лице. Подкрепян от обкръжилите го офицери, той погледна към крепостта и съгледа върху главния бастион бялото кралско знаме. С отслабващия си слух долови удари на барабани, възвестяващи победата.

Тогава, стискайки с изстиваща ръка маршалския жезъл с извезани върху него златни лилии, той наведе очи. Вече нямаше сили да погледне към небето и падна, мълвейки странни думи, които се сториха на войниците като бълнуване на умиращ. Тези думи някога означаваха толкова много, а сега никой освен умиращия не можеше да ги разбере: