Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Както си спомня читателят, Маликорн за първи път ни разказа за тази странноприемница. С цел да се оплаче за своето изгонване, той каза на Монтале далеч не всичко за тази тъй интересна къща.
Ще се постараем да запълним този пропуск в разказа на Маликорн.
Той пропусна да ни каже по какъв начин бе попаднал там. Освен това той спомена само за францисканеца, без да ни осветли относно другите личности, населяващи странноприемницата.
Начинът, по който проникнаха там, държането им, трудността за всеки външен човек да получи легло там, освен ако не е приносител на тайна парола, всичко това трябваше да учуди Маликорн и действително така стана. Но той беше прекалено погълнат от собствените си работи и не беше забелязал много от това, което ставаше тук.
В действителност всички помещения на странноприемницата се заемаха от постоянни хора, спокойни, с приветливи лица, нито едно от които не му беше познато. Всички те пристигнаха след неговото идване. Всеки, влизайки, произнасяше парола, която отначало му правеше впечатление. След като разпита, Маликорн разбра, че това е предпазна мярка, тъй като тук отсядаха много богати благородници, а градът гъмжеше от мошеници и крадци.
Пазейки добрата слава на странноприемницата, нейният собственик се грижеше гостите му да не бъдат ограбени.
Стараейки се да изясни положението в странноприемницата, Маликорн си задаваше понякога въпроса — защо него го пуснаха безпрепятствено, когато пред очите му много желаещи получаваха отказ. Порази го и това, че Маникан, такъв знатен велможа, който трябваше според него да бъде уважаван от всички, беше изпроводен с думите „несио вос“ — не ви познаваме, когато искаше да нахрани коня си в „Красивия паун“.
Всичко това беше загадка за Маликорн, над която той не си блъска много главата, тъй като беше зает със своите любовни и честолюбиви замисли. Но дори да беше пожелал да научи нещо, неуспехът му бе сигурен, независимо от целия му ум.
С няколко думи ще покажем на читателя, че за разрешението на подобни загадки трябва да си най-малко Едип.
Вече цяла седмица в странноприемницата живееха седем пътешественици, които бяха пристигнали един ден след като Маликорн се бе настанил там.
Тези седем пътешественици бяха пристигнали с многочислена свита. Имаше един немски генерал със секретар, лекар, трима лакеи и седем коня. Казваше се Востпур. Испански кардинал с двама секретари, две племенници, родственик офицер и дванадесет коня. Казваше се монсеньор Хередия. Богат търговец от Бремен с лакей и два коня — казваше се Бонщет. Венециански сенатор с жена и дъщеря — красавици, на име синьор Марини. Шотландски земевладелец със седем планинци от своя клан; наричаше се Маккамнър. Австриец от Виена без свита, титла и герб, който пристигна с карета, по-скоро войник, отколкото свещеник, но го наричаха съветник. Накрая, дама фламандка с прислужничка, лакей и компаньонка, много важна и величествена, с превъзходни коне. Наричаха я фламандската дама.
Всички тези личности, както казахме, пристигнаха в един и същи ден, а тяхното появяване не предизвика никаква суматоха в странноприемницата, улицата не беше затрупана с багаж, тъй като всичко беше уредено предварително от куриери или секретарите на въпросните личности.
Маликорн, който беше пристигнал предния ден, след като се представи, каза, че е приятел на високопоставен благородник, който ще пристигне скоро, за да се наслади на празненствата.
След като го изслуша, собственикът му се усмихна като на стар познат и каза:
— Изберете стаята, която ви се хареса, тъй като вие пристигнахте пръв.
Това беше казано с подчертано сервилничене, което на езика на всички гостилничари значеше: „Бъдете спокоен, господине, ние знаем с кого си имаме работа, и ще се държим с вас както подобава“.
Думите и жестовете се сториха на Маликорн благожелателни, макар че той не разбираше причината за тази любезност. Не желаейки да харчи много пари, той сметна, че ще получи отказ, ако поиска най-малката стая, затова реши да хване собственика в крачка.
Маликорн се усмихна като човек, на когото се отдава заслужено внимание, и каза:
— Уважаеми, ще взема най-хубавата и най-веселата стая.
— С конюшня?
— С конюшня.
— Откога?
— Незабавно, ако е възможно.
— Много добре.
Само че — добави Маликорн — няма да взема сега голямото помещение.
— Добре — съгласи се хазяинът му с вид на човек, който е наясно с всичко.