Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— ЕТО ГИ.
— Защо искате да платите сега?
— Защото — тайнствено сниши глас Маникан, виждайки, че тайнствеността се харесва, — защото не искам да остана да дължа, ако ми се наложи да замина внезапно.
— Вие сте прав, господине.
— Значи съм у дома си.
— Да.
— Отлично. Сбогом. Хазяинът си тръгна.
Оставайки сам, Маликорн си помисли:
„Само господин Дьо Гиш или Маникан биха могли да напишат това писмо. Първият — от желание да си подсигури стая вън от двореца, а вторият — по поръчение на първия.
Сигурно те са дошли до следното решение: в голямото помещение под гъст воал може да бъде приета дама, като се подсигури за всеки случай втори изход към улицата.
Малката стая е била предназначена за Маникан като негов верен страж или за самия господин Дьо Гиш, играещ за по-голяма сигурност ролята на господар и представител едновременно.
Но какъв е този конгрес, който се е състоял в странноприемницата? Това сигурно са хора, които е трябвало да бъдат представени на краля. Но кой е този бедняк, за когото е била запазена малката стая? Хитрост, за да се замаскира по-добре Дьо Гиш или Маникан? Ако съм отгатнал правилно, това е половин беда. Разстоянието между Маликорн и Маникан се състои само в състоянието на кесията.“
Маликорн се успокои, след като стигна до този извод, предоставяйки на седмината гости да се разхождат из странноприемницата и да се разпореждат в нея.
Когато в двора всичко беше спокойно, когато шпионажът и въпросите, които задаваше, му омръзнеха, когато му омръзнеше да пише писма, които никога не му се удаваше да изпрати по предназначението им, Маликорн се връщаше в своята уютна стаичка и облакътил се на балкона, започваше да мисли за странните пътешественици, които не се интересуваха от тържествата във Фонтенбло, сякаш за тях не съществуваха на този свят нито радости, нито забавления.
Така продължи до седмия ден, който ние подробно описахме в предната глава заедно с принадлежащата му нощ.
Тази нощ Маликорн седеше до прозореца, за да се освежи. Беше вече доста късно, когато се показа Маникан, яздейки кон, недоволно оглеждащ се на всички страни.
„Най-накрая! — каза си Маликорн, който позна Маникан от пръв поглед. Най-накрая се появява, за да заеме помещението си, тоест моята стая.“
Той го извика. Маникан вдигна глава и на свой ред позна Маликорн.
— Дявол да го вземе — каза той и лицето му просветля, — колко се радвам, че ви срещам, Маликорн. Обикалям из цялото Фонтенбло, като напразно търся две неща: Дьо Гиш, стая и конюшня.
— Що се касае до Дьо Гиш, не мога да ви дам за него нито добри, нито лоши сведения, защото не съм го виждал. Колкото за стая и конюшня, работата е друга.
— А-аа!
— Да. Те са били запазени тук.
— Запазени? От кого?
— Струва ми се, от вас.
— От мен?
— Нима вие не сте поръчвали тук стаи?
— Дори и не съм мислил.
В същото време на прага се появи фигурата на собственика.
— Имате ли стая? — попита Маникан.
— Имате ли поръчка, господине?
— Не.
— В такъв случай няма стая.
— Ако е така, то аз съм поръчал стаята — каза Маниган.
— Стая или цяло помещение?
— Всичко, което ви е угодно.
— Писмено?
Маликорн кимна утвърдително на Маникан.
— Разбира се, че писмено — отвърна Маникан. — Нима не сте получили моето писмо?
— От коя дата? — попита хазяинът, на когото колебанията на Маникан се сториха подозрителни.
Маникан се почеса по тила и погледна към Маликорн, но последният вече слизаше по стълбата на помощ на приятеля си.
В същия миг на входа на странноприемницата спря някакъв пътешественик, загърнат по испански в дълга мантия. Той беше чул целия разговор.
— Миналата сряда — меко и вежливо произнесе тайнственият непознат, докосвайки рамото на хазяина.
Маникан побърза да се отдръпне, а Маликорн, който се беше появил на свой ред на прага, също се почеса по тила. Хазяинът се поклони на пристигналия с вид на човек, познал своя истински клиент.
— Помещението за ваша милост е приготвено — угоднически каза той, — конюшните също. Само че…
Той се огледа.
— Къде са вашите коне?
— Моите коне може да дойдат, а може и да не дойдат. Мисля, че на вас ви е все едно, след като ще ви се заплати за всичко, което е било поръчано.
Собственикът се поклони още по-ниско.
— А оставихте ли за мен — продължи непознатият — малката стая, както ви бях писал.
— Ай! — извика Маликорн, като се опитваше да се скрие.
— Господине, ето вече цяла седмица тя се заема от приятеля ви — той посочи Маликорн, който съвсем се беше скрил в ъгъла.
Пътешественикът, повдигайки мантията си, хвърли поглед на Маликорн.