![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
След пет минути чу колата да спира.
ГЛАВА 32
Нещо тук никак не беше наред.
Пътищата взеха да стават толкова познати, че едва ги забелязвах. Бях толкова напрегнат и превъзбуден, че почти не усещах болката в ребрата си. Рейчъл бе погълната от ръчния навигатор. Тя сменяше екраните с малкия уред за четене на информация, накланяше глава на една страна, променяйки ъгъла на зрение. Рейчъл мушна ръка между седалките и напипа пътния атлас на Зия. С капачката на флумастера в уста започна да очертава маршрута, явно в опит да установи някакъв модел. Или просто протакаше задаването на неизбежния въпрос.
Произнесох името й тихо. Тя ме стрелна с поглед и пак го насочи към екрана.
— Знаеше ли за компактдиска, преди идването ти тук? — попитах.
— Не.
— На него имаше твои снимки пред болницата, в която работя.
— Вече ми каза.
Тя отново щракна екрана.
— Снимките истински ли са?
— Истински?
— Мисълта ми е дали не са били подправени дигитално или нещо подобно, или действително си била пред местоработата ми преди две години?
Рейчъл продължаваше да държи главата си наведена, но с периферното си зрение зърнах как раменете й се приведоха надолу.
— Завий надясно — каза. — Ето там.
Вече карахме по „Глен Авеню“. Нещата придобиваха все по-злокобен вид. Старата ми гимназия се падаше отляво. Преди четири години я бяха подновили, добавяйки нова зала за вдигане на тежести, плувен басейн, втори физкултурен салон. Фасадата беше нарочно изтъркана и състарена с бръшлян, което й придаваше колежанска аура, напомняйки на младежите за Каселтън, каквато бе и целта на занятието.
— Рейчъл?
— Снимките са истински, Марк.
Кимнах на себе си. Не зная защо. Може би се опитвах да печеля време. Насочвах се към нещо по-лошо от неизследвани дълбочини. Знаех, че отговорите щяха отново да променят всичко, да го преобърнат с краката нагоре, точно когато се надявах светът да си дойде на мястото.
— Мисля, че имам право на обяснение — промълвих.
— Имаш — рече тя с наведена над екрана глава. — Но не точно сега.
— Не, точно сега.
— Трябва да се съсредоточим върху това, което правим.
— Не ми ги пробутвай тия. Сега просто шофирам. Мога да върша две неща наведнъж.
— Може би — изрече тя тихо — аз не мога.
— Рейчъл, какво си правила пред болницата?
— Стой малко.
— Стой малко какво?
Наближавахме светофара на „Каселтън авеню“. Поради късния час светлините мигаха в жълто и червено. Обърнах се към нея намръщен.
— Накъде?
— Надясно.
Сърцето ми се вледени.
— Не разбирам.
— Колата спря отново.
— Къде?
— Освен ако не го разчитам погрешно — произнесе Рейчъл и най-сетне ме погледна в очите, — те са в къщата ти.
Взех десния завой. Нямах нужда да ме насочва Рейчъл. Тя не откъсваше очи от екрана. Вече бяхме на по-малко от миля. Този път бяха изминали родителите ми към болницата, когато съм се раждал. Запитах се колко ли пъти съм минавал по него оттогава. Странна мисъл, но умът си има своя логика.
Завих надясно по „Монроу“. Къщата на родителите ми се падаше отляво. Светлините бяха изгасени освен лампата на долния етаж, разбира се. Тя работеше на таймер — включваше се всеки ден в 7:00 вечерта и се изключваше в 5:00 сутринта. Бях поставил от онези дълготрайни икономични крушки, които приличат на фунийка накъдрен сладолед. Мама се хвалеше колко дълго изтрайвали. Някъде беше прочела, че пуснатото радио също е добро средство за прогонване на крадците, тъй че държеше едно старо радио постоянно включено на станция с говор. Проблемът бе, че шумът на радиото не й даваше да заспи по цяла нощ и сега тя намаляваше звука толкова много, че евентуалният крадец трябваше да долепи ухо до него, за да се изплаши.
Тъкмо вземах завоя към моята улица, „Дарби Терас“, когато Рейчъл произнесе:
— Намали.
— Движат ли се?
— Не. Сигналът все още идва от твоята къща.
Огледах пресечката. Замислих се върху това.
— Не може да се каже, че пристигнаха тук по прекия път.
Тя кимна.
— Знам.
— Може да са открили твоето проследяващо устройство — предположих.
— Точно това си мисля и аз.
Колата се придвижи още малко напред. Вече бяхме пред къщата на семейство Ситрън, през две къщи от моята. Нямаше пуснати лампи, нито дори лампа на таймер. Рейчъл бе прехапала долната си устна. Наближихме къщата на Кадисънови, кажи-речи до, моята алея. Беше от онези ситуации, които хората описват като „прекомерно затишие“, сякаш светът бе замрял и всичко наоколо, дори одушевените предмети, се стремяха да не шават.