![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Това трябва да е клопка — каза тя.
Канех се да я попитам какво да правим — да се върнем назад, да паркираме и да тръгнем пеш, или да повикаме полицията за помощ, — когато първият куршум разби предното стъкло. Парченца стъкло ме блъснаха в лицето. Чук кратък вик. Несъзнателно наведох глава и вдигнах ръката си нагоре, за да се предпазя. Погледнах надолу и видях кръв.
— Рейчъл!
Вторият куршум профуча толкова близо до главата ми, че го усетих с косата си. Сблъсъкът със седалката прозвуча като удар във възглавница. Инстинктите отново надделяха. Но този път имаха насока, нещо като мисия. Натиснах газта. Колата подскочи напред.
Човешкият мозък е изумителен инструмент. Няма компютър, който да го дублира. Успява да обработи милиони дразнители за стотни от секундата. Предполагам, че в момента ставаше точно това. Бях се прегърбил на шофьорската седалка. Някой стреляше по мен. Първичната част на мозъка ми искаше да побегне, но нещо по-напред в еволюционния път осъзнаваше, че може би има по-добър вариант.
Този мисловен процес отне — грубо пресметнато — по-малко от десета от секундата. Кракът ми беше върху педала на газта. Гумите изсвистяха. Помислих за къщата ми, за познатата обстановка, за посоката, от която идваха куршумите. Да, знам колко невероятно звучи това. Навярно паниката ускорява тези мозъчни процеси, знам ли, но си дадох сметка, че ако стрелях аз, ако аз се бях спотаил в очакване на колата, щях да се скрия зад трите храста, които отделяха моя имот от този на съседите — семейство Кристи. Шубраците бяха високи, гъсти и растяха досами алеята. Ако бях вкарал колата по алеята — бам! — Можеха да ни издухат откъм мястото за пътници. Когато се поколебах, когато стрелецът е видял, че може да се измъкнем на заден ход, все още е бил в позиция, макар и не толкова добра, да ни гръмне фронтално.
Тъй че вдигнах поглед, завъртях волана и насочих колата към шубраците.
Прогърмя трети изстрел. Куршумът удари в метал, вероятно предната скара. Хвърлих бърз поглед към Рейчъл и в ума ми се запечата моментална снимка: главата й наведена надолу, ръката й притисната към слепоочието, между пръстите й се стича кръв. Стомахът ми пропадна, но не отпуснах педала. Движех глава напред и назад, сякаш можех да отклоня прицела на стрелеца.
Предните ми фарове осветиха храстите. Зърнах фланела.
В този момент превъртях. По-рано бях споменал, че разсъдъкът се крепи на тънка нишка и че моята се бе скъсала. В онзи случай притихнах. Този път в тялото ми забушува смесица от ярост и ужас. Натиснах педала още по-силно, почти пробивайки пода. Дочух вик на изненада. Мъжът с фланелата се опита да отскочи надясно.
Но аз се бях подготвил.
Завъртях волана към него като на игра с блъскане на колички. Последва удар, тъп звук. Чух крясък. Храстите се бяха вплели в бронята. Огледах се за човека с фланелата. Нищо. Ръката ми бе на дръжката на вратата, бях готов да отворя и да го погна, когато Рейчъл извика: „Не!“
Замръзнах. Тя беше жива!
Ръката й се пресегна към лоста и тя даде на заден.
— Върни назад!
Послушах я. Не знам какво съм си мислил. Мъжът беше въоръжен, а аз не. Независимо от удара не знаех дали е мъртъв, ранен или дявол знае какво.
Потеглих назад. Забелязах, че моята тъмна квартална улица вече бе ярко осветена. Не се случваше често да чуеш изстрели и свистящи гуми по „Дарби Терас“. Народът бе на крак, лампите запалени. Сигурно набираха 911.
Рейчъл се изправи на мястото си. Заля ме облекчение. В едната си ръка държеше пистолет. Другата все още бе върху раната. „Ухото ми“, поясни тя и аз отново си дадох сметка колко странно работи умът — вече премислях какви мерки да взема, за да оправя поражението.
— Ето го! — извика тя.
Обърнах се. Мъжът с фланелата куцукаше по алеята. Завъртях волана и насочих фаровете на колата към него. Той се скри зад къщата. Погледнах към Рейчъл.
— Дай на заден — каза тя. — Не съм сигурна дали е сам.
Направих както ми каза.
— Сега какво?
С пистолет в едната ръка и свободната й ръка върху дръжката на вратата, тя нареди:
— Стой тук.
— Да не си откачила?
— Дръж двигателя запален и се движи бавно. Нека си мислят, че още сме в колата. Ще се промъкна към тях.
Преди да продължа с протестите, тя се изтърколи от колата. Притича напред със стичаща се по едната й страна кръв. А аз, чувствайки се като пълно мекотело, държах мотора включен, придвижвах се леко напред, после давах на заден и връщах колата обратно, съгласно нейните указания.
След няколко секунди изгубих Рейчъл от поглед.