Ранни дългове ((книга първа))

На сутринта тръгнахме с две коли, спряхме в района на врачанските лозя. В лявата страна на шосето има ловен дом, в близост е и врачанската фазанария. Някъде на петстотин метра по-нагоре заредихме пушките. Йордан Радичков върви до мен, петнадесетина крачки вдясно и напред е Ивайло Петров. Пропя фазан, изплескаха криле, Ивайло вдигна пушката, чух изстрел и чак след него видях простреляния фазан да прави полукръг преди да падне на тревата пред нас. Извървяхме около петдесетина метра и се повтори точно същото. Ивайло удари втория си фазан.

— Направих го за показно. Така ви искам да стреляте! — светна огънче в очите на Ивайло Петров. За пръв път от вчера следобед насам.

Йордан Радичков пък се заглеждаше във всяка трънка, в дърветата, в къщичките на врачани — вдясно от нас. Подпитваше защо от тази страна на шосето няма лозя и лозарски къщи, а е слънчевата страна, припек е. Интересуваше се тук ли са местата, където се отглежда прочутия врачански мискет, поддържат ли врачани традицията, колко декари с мискетови лози има сега.

Някъде около десет часа падна гъста мъгла, ние си подвиквахме един на друг, Йордан непрекъснато напомняше че в такова време може да се направи беля, никой не вижда къде се намира другия. Я да спрем, носим нещо за закуска, ще побъбрим, па белким се вдигне тая мъгла. И като се свиквахме и събирахме разбрахме, че го няма К., шофьорът на втората кола. Той е и ловец, беше най-вляво на редицата. Започнахме да го викаме на име, Йордан дори вдигна пушката нагоре, гръмна, та белким К. чуе откъде го викаме и накъде да върви. Ала К. не се обаждаше отникъде. Йордан не го свърташе. „Да идем, викаше ми, ние до Ловния дом, там има надзиратели с коне, ще ги помолим да пообиколят мерата и да открием човека — всичко може да му се е случило.“ Тръгнахме. Намерихме дома, двама младежи веднага се качиха на конете, чувахме конския тропот в началото и виковете на момчетата, после чухме да стрелят с пистолет във въздуха, дано ги чуе загубилият се ловец.