Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Йордан Радичков се изправи, лицето му имаше уморен, защо да не кажа раздразнен или отчаян от чутото вид, прокашля, очите му учудено търсеха всеки поотделно, после се постоплиха, просветнаха:
— В Съюза на писателите има една маса, която се нарича „Гробница на алманасите“. На тази маса се продават регионалните издания, ала целогодишно си стоят, няма кой да ги купи. За щастие „Околчица“ там не можете да видите.
Някой тук говори за „Море“. Морето не е океан. Океана има приливи, отливи. Морето няма ни приливи, ни отливи. Говори се също за болка, за съвременна идея. Аз нямам ни болка, ни идея, имам два ботуша, Дико Фучеджиев ми ги донесе от Франция. Утре ще ни отведат някъде на лов и аз се моля да излезат зайци, ала да не ги ударим… Орлин Василев някога ми викаше: „Земльо, като няма с какво мъртво да замерим смъртта, да я замерим с дама!…“ Четох и това, което Орлин е сложил на камъка в Кунино — това не може да бъде ни надпис, ни камък…
Той ни гледаше, един по един, право в очите и говореше, че най-важното е не да си в еди кой си завод или село, а да усещаме, да разбираме народния живот, и той да се усеща в това, което пишем и в това, което издаваме.
— Някога, в санаториума в Искрец, спяхме с един човек, който чистеше там. На персон. Този човек не беше учил много, но беше мъдър — от живота, от преодоляната мъка… Сега българина спи на персон и половина, а мисли на половин персон.
И прозвуча толкова страшно, поне за мен, финалното му изречение:
— Има една руска песен: ходи ми се не знам къде, прави ми се не знам какво…
С месеци и години не забравям тези му думи.
Поради заболяване, не успях да отида и да го поздравя лично на седемдесетгодишнината му. Изпратих телеграма:
„Желая здраве и бодрост на човека Йордан Радичков, на сърцето, което бие за хората вече седемдесет години, на най-талантливото днешно перо на Европа и света.
Йордане, учителю, приятелю — живей!“
И като не можах да преодолея тъгата, седнах да пиша тези редове.
… Той седи в тая лила — един невероятен български Исус. Боли го с всяка човешка болка и от всичко може да извлече поука за нашия многострадален живот, за цялата Вселена.
Той е по-болен от всички ни и пак има сили да лекува — цял народ, цялото човечество.
Той гледа с любопитни очи всичко около нас. И само на хартията ще попита: Как така? Ще разхвърли своите тенци, верблюди, караконджоли. Неговият Коца Герасков още избутва каруцата из човешкото нанагорнище и чак на високото удря каскета в дланта и казва пророчески: аз едвам изтеглих каруцата, а искам конят да я изтегли!
Йордан Радичков тегли най-тежката българска каруца. Слабото му тяло не дава да се разбере дали го уморява тегленето, или го оздравява. Той не спира да тегли тази каруца, защото тя е изпълнена с познанието и вярата на българина, с неговото невежество и с преборването му с тъмницата. Изпълнена е с българската и световна човешка надежда…
октомври 1999 г.
Из „Дневник, 2001 г.“
Онези думи, които ми казваше Радичков, как трябва да се „датират“ разказите, кога става действието, са се загнездили у мен, и каквото и да чета, току светне малка сигнална лампичка. Защото „датирането“ хем трябва да подсказва времето, хем да не олекотява разказа с прекалената си „временност“…
Любомир Левчев в „И ти си следващият“, като разказва за срещата на Тодор Живков и Хафез Асад, на която присъствал, пише:
„А те двамата искаха да личи, че са хора от народа.
И двамата държаха властта доста дълго време. А единият все още. И двамата са още живи“.
Живков почина. Книгата на Левчев беше току излязла, тепърва щеше да се среща с читателя.
В своята първа и великолепна книга „И пак да си спомниш“ (изд. „Народна култура“, 1967 г.) Иван Пауновски, перфектен във всичко, е допуснал може би единствената си грешка. Като говори за творческата „настройка“, той пише:
„Може преди работа да се пие кафе и да се запали цигара. Помагат и «симфониите на глухия старец Бетовен». Някой започват с разходка или йогиски упражнения. С четенето на книжка от друг автор, с подострянето на моливи, с душ. С някоя хубава семейна кавга. С преглеждане уводната статия в «Работническо дело».“