Ранни дългове ((книга първа))

— Тая глупост, дето я измислиха, не дава резултати… И как ще ги дава… Селата обезлюдяха и не се вижда как ще се върнат хора вече в тях. Грижите за селото са малки. Още крепят снага тия старици — постройки от първите години на текезесетатата. И ще паднат. А ново строителство няма. Техниката е малко и остаряла. Културни учреждения почти няма. Баня няма къде да се измие човекът.

Докато хапваме и се глезим на прохладата, Йордан ме разпитва как вървят нещата в Дружеството на писателите във Враца, има ли млади автори, над какво работят. „То сега — казва — като го няма окръга, малко се объркват нещата. Членовете на дружеството са от няколко общини, а ще финансира само Враца“.

Подпитвам за „нещата“ в Съюза на писателите, за настроенията в София. Йордан деликатно заобикаля отговора. „Каквото и да става, ние с тебе трябва да си пишем книгите…“

После пак слиза до кладенчето, връща се бавно, гледа ме и очите му се смеят:

— Много е хубава тая сенчица тук, и водицата. Някога до всяко кладенче и дол имаше я кошарка, я зеленчукова градина. А сега… Така си стоят тия оченца на природата — неизползвани, ненапивани, а в градовете няма ни чиста вода, ни зеленчук… Па кажи-речи и човек баш нема.

В редакционната колегия на литературно-художествения алманах „Околчица“ е удоволствие да се работи с Йордан Радичков. Той винаги има дума, с която да отстои появата на талантливата творба, независимо от съображенията на онези, които държат да се презастраховат. Настоява да се „дава път“ на авторите от провинцията и особено на младите автори. Хем е взискателен, хем умее да насърчи, да подхвърли идея, да помогне при реализирането й. Неговото участие направи работата на редакционната колегия особено прецизна, толерантна, а „Околчица“ завоюва сериозен авторитет сред литературните издания в страната и чужбина.

Сега ме е яд, че не всичко е записано, че не сме били достатъчно прецизни в документацията. В дома ми има касети със записи от три заседания на редколегията, отделни записки в бележници, в които са записани откъслечни, тогава сторили ми се важни, мисли, случки, реплики.

На заседание в началото на 1986 година се прави обстоен преглед на излезлите шест книжки, търси се верния път за развитие на изданието в бъдеще. Дончо Цончев отбелязва, че „Околчица“ е едно много елитно, представително издание. „Ако ме накарат да направя някакво издание, не мога да си представя по-представителна, силна редколегия“. Орлин Орлинов е „приятно изненадан“ от направеното до сега, но бележката му е, че „не само Ботевската тема е съществената. Има и други теми — съвременни. Има Първа атомна, Химкомбинат и др.“ Анастас Стоянов: „изданието така ярко е намерило себе си, че изпитвам боязън как ще се развие по-нататък. «Околчица» не се превърна в регионално издание за публикации на несполучили да бъдат публикувани навън произведения, а обедини около Ботевата тема най-добрите автори. Тук има голяма грижа за езика, за жанра… Но не е тайна, че започваме да се повтаряме. Искам съвремието да доминира. Да се види нашата врачанска земя… Някои алманаси много добре разработиха тази тема“. Обикновено мълчаливият Дико Фучеджиев сметна, че „най-добре е алманаха да е на цяла Северозападна България“. Един от обществениците на Враца се включи в дискусията и обедини изказаните намерения за повече съвременност, като ги принизи и обезсмисли до работата на конкретни „крупни“ предприятия, на колективите им и на отделни челници. После каза, че харесва алманах „Море“, „там много пишат за морето, а Орлин е прав, ние малко пишем за Първа атомна, за Химкомбината и т.н.“