Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
По-нататък Радичков е отбелязал: „В езиково отношение книгата е стегната, носи белезите и оцветяването на свят или народ от Врачанско. Диалектните думи се употребяват от автора пестеливо, той умишлено ни ги подхвърля, за да им даде втори живот. В епилога към книгата, като описва как реката пее под краката му, Марин Ботунски продължава: «Пусто и диво е коритото й тук. Наоколо няма нито един вреж, а толкова много плод — камък до камък!»… Вреж — това е ластар. Врежове пускат дините, пъпешите, тиквите. Но ето, че в коритото на реката се е натъркалял много каменен плод, а никъде не се вижда нито един ластар.“
Финалното изречение на предговора е: „Накрая не ми остава нищо друго, освен да пожелая от все сърце: «На добър час!» и на книгата и на нейния автор.“ Това „от все сърце“ няма да го забравя, защото го казваше голям творец, заместник — председател на Съюза на българските писатели, за един снет от работа по политически причини. В онова време!…
Предговорът на Йордан Радичков към книгата ми „Бели брег“ е и моята голяма тогавашна радост, но и днешна, постоянно увеличаваща се самовзискателност и отговорност.
… Били сме на лов с Йордан Радичков много пъти и в най-различни компании: с Ивайло Петров и Дико Фучеджиев, с Анастас Стоянов и Дончо Цончев, със Стефан Ганев, с хора от моето село и с хора от Враца.
Спомням си първото ни съвместно излизане на лов. Бяха пристигнали група писатели: Йордан Радичков, Ивайло Петров, Дико Фучеджиев и Дончо Цончев. Беше събота следобед, прекарахме час в Клуба на дейците на културата, после гостуваха в дома на Иван Соколарски. Късно вечерта Радичков, Фучеджиев и Дончо Цончев тръгнаха във врачанския бар, а на мен се падна да водя Ивайло Петров на сватбата на негов родственик. Сватбата, разбира се, беше във втората си, нощна фаза. Ивайло го приеха радостно, а той мълчи през цялото време. Хората вдигат наздравици, пеят, мине — не мине, някой ще викне: „Другарю Петров (тогава се другаросвахме), наздраве!“, другарят Петров вдигне чашата по посока на гласа, отпие и мълчи. Мълчахме ние до един часа през нощта и тръгнахме да търсим другите. Пътьом питам Ивайло Петров:
— Неприятно задължение ли имаше?…
— А-а, защо?
— Или те обидиха с нещо?… Мълчиш.
— А за какво да говоря. Сега ще му се трупнат задължения, че и жена на всичко отгоре…
Вървим от площад „Руски“ към центъра на Враца. Пред входа на бара Ивайло казва:
— Малко съм женомразец и има за какво…
Сварваме другите в приповдигнато настроение, весели, с искрящи от незлоблив смях очи.
— Хайде да се прибираме в хотела — казва някак сухо Ивайло Петров. — След четири часа ви вдигам за лов.
Радичков е усетил моето и на Ивайло Петров настроение и изрича:
— Марине, ти май стана изкупителната жертва тази вечер… И пак добре — иначе цялата сватба да е станала изкупителна жертва.
Милият Ивайло Петров, на себе си ли искаше да опонира, неизказана горчилка ли се беше стаила в душата му, и в определен момент водата на хорската шумотевица се биеше в нея и отмиваше мътилката?… Инак как да разбираме макар и откъслечните, но грубовати изригвания, съпоставени с голямата, пречистена и затрогваща чистота и ранимост в книгите му, нежността на малките му илюзии? На път към дома тия въпроси не ми даваха мира, сещах се за някакъв опит на Ивайло Петров да зачекне отговора им… У нас, в късната нощ, разтворих книгата му „Объркани записки“: „Като мисля за злото, питам се дали съм вършил някому зло, кога и как, съзнателно или не… Съзнателно съм излъгвал за дребни неща, за да спестя безпокойството на други. Оскърбявал съм приятели при разни спорове и разговори и поради неумение да се шегувам. Понякога съм завиждал на злите и съм искал да бъда зъл… Злите винаги са активни и амбициозни, нещо, което на мен често ми липсва… Но тяхната деятелност е фанатична и не е творчество. Нито един шедьовър не е вдъхновен от злото… Причинявал ли ми е някой някога зло?… Май че аз сам съм си го причинявал, защото не ми е стигала искреност да говоря и общувам с хората открито…“