Ранни дългове ((книга първа))

За нас, хората които живяхме с Елена Йорданова, за мен, за орлетата ни Сребрина и Стоян, за приятелите й от младежките години, от дейността й като председател на Окръжния съвет на жените, като педагог, за тези, които бяха близки до нея, които се докосваха до жаждата й за живот, за човещина, за истинско другарство и приятелство, за толерантност и търпимост, за мекота и широта, тази година беше още по-болезнена.

Липсва един от най-всеотдайните между всинца ни. Трябва ли да повтарям, че тя болееше и бдеше като орлица над всички и за всичко. Имаше голямо сърце и широка душа, които без остатък раздаде. Затова няма как да бъде забравена.

Аз не съм от прекалено вярващите хора, но ще разкажа този действителен случай. Когато свърши тъжната ни, и общо взето мълчалива, сбирка на четиридесетият ден от както ни напусна Елена, трябваше в късния следобед, след като се разделихме със смолянци и с врачанските си приятели, да закараме баща ми. Почти нищо не помня от пътя до село — думите бяха заседнали в гърлата погледът — обърнат навътре. На връщане обаче се случи следното. Минахме моста над Ботуня и поехме нагорнището към „Балковица“. Шофираше синът ми. Колата, закупена с пари, дадени ни от много верни приятели, е мощна. Стоян мълчи, мъка му е, натиска педала. И точно там, след първия завой, където от ляво започват краводерските лозя, и на около четири — петстотин метра от другия голям завой, пред колата, на височината на предното стъкло, изви щъркел и полетя пред нас по шосето. „Намали, намали! — викам аз на Стоян. — Това сигурно е ранен щъркел, или болен“… Стоян поуби скоростта, щъркелът продължи да лети пред нас, пак повтарям — на височината на предното стъкло на колата. Сто ли, сто и петдесет метра ли летя така пред нас, и изведнъж възви към поляната отдясно, издигна се над горите на юг в полите на Врачанския Балкан. Нали казват, че душите на покойниците са тук до четиридесетия ден. Душата на Елена ли беше това, сбогуваше ли се с нас — пак предпазвайки ни от високата скорост пред следващия остър житейски завой?

Защото това е точно в нейния стил — да лети до последния си дъх. И заради себе си, но триж повече за другите.

Затова стократно ще повтаряме: тя живя щастливо, свободно, любвеобилно — грижовна към всички. И се раздаде докрай.

Сега е в нас и с нас — жива завинаги!

Един-единствен път съм бил при поета Александър Геров в дворчето на майчината му къщичка, ул. „Цветна градинка“ 64. Заведе ме там младият, тогава, и изключително талантлив литературен критик Иван Пауновски. И после, грях ми на душата, когато Тамара, съпругата на поета, напусна нашия свят, все си мислех, че на Александър Геров му е мъчно като на всички хора, но че поетът преувеличава в някаква степен своята мъка. Сега разбирам големия поет — той просто, както и в поезията си, не е пожелал да ни спести нищо, предупреждавал ни е, че има хора, като неговата Тамара, които ти дават толкова топлина и вяра, за да живееш, колкото в неговия случай България не успя да му даде.