Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
И след окуражаващата дума започнаха „тънките“ му бележки.
— В „Бели брег“ може би е добре да извадиш моето име и на Радой… Да се разработи дъжда. Хубавият дъжд, който ги събира. Ах, какво красиво нещо. После пак такъв дъжд, който измива Снежка от брега. Да се разшири… Защо да не присъства и Славейко, когато дъждът я измива. И да изчерпим дъжда — летен дъжд, в началото красив, а накрая нещо отми…
Той се замисля, вдълбочава се нещо в себе си и изрича:
— Читателят е много лениво същество. Трябва да му се обясни до край. Ако оприличим човека на река — бреговете са неговите спомени. А реката тече. Бреговете се отдалечават от нас… Повече да гледаш водата. Не ми достига реката в „Бели брег“. Реката е движение… Общо „Бели брег“ е чудесна, чиста, причудлива творба. Животът е в нея… Новелата „Право на глас“ трябва да се мине с молив. Има диалектни думи — да се съобрази с руския език… Подчертавай незначителните неща, а не големите. По-дискретно да се вкарва това „право на глас“, да се тушира… Новелата „Гледна точка“ трябва да се доизгради. Какво да защитим, кой живот наблюдаваме… Как да противопоставим две естетики — една цивилизация. Образът на селянина е изграден плътно, а градските хора са фейлетонни. Селянина — да, той разговаря с всичко: с огъня, със сечивото… Хората от града не трябва да са схеми. Човекът все е търсил нещо, за да се изкачи по-нагоре. Чакахме ли нещо от небето? Това да се разработи (Лондончанина не вярва, а московчанина?) Младите какво чакат от небето? Ние ходихме в Космоса, американците също. Е, и какво намерихме?
Йордан Радичков взема някакво хапче с глътка вода, гледа ме с благ поглед:
— Сега за малките разкази. Има много сполука… Трябва да препрочетеш и малките разкази на Толстой, да видиш как е там. Много е добре да се сравнява с големия майстор. Ето, в „Андрешко“ писателят може да види какво нещо е сюжета… Казах вече, животът е в „Айде, майка“. Това е голяма находка. Да се види първата му част. Само Ванко да е името, без Митев. Силното в разказа е, че дава на мъртвата майка да се сбогува. Тук много хубаво вървят два звука: животните „айде, майка“ и майката. С кого говори Ванко — нито кравите ще го разберат, нито майка му ще го чуе. Той със себе си говори човекът. Ти пишеш „преместват крака“ — не, пристъпват. Имаш — „кравите си казват“, не, те мълчат за едно и също нещо. Накрая не трябва да „вика“ Ванко. Трябва все по-тихо да става.
Сега за диалекта. Трябва внимателно да работиш с диалектните думи. Нужно е почистване. Да се вкарат в употреба хубавите думи, виж как добре стои при теб думата „кояви“ във „Вървят мъж и жена“… О, чуден финал има този разказ. Изведнъж с финала той е надскочил всичко… Трябва да се чистят думи — във „Февруарско слънце“, в „Братя“ — там употребяваш „наспорил“ — поостаряла е. Избягвай „скитнически живот“, „отскочих“… „Мерджии“ мисля че трябва да се извади. Вярно е, така минаваха и мереха накриво с пръчката и в моя край, но накрая е станало много лично с това „И мен са ме мерили. Но все «удряха на зеле»“. И ще създаде неясност.
Йордан се усмихва, очите му гледат топло:
— По своя пътека се ходи до всяко разказче. Повече възможност да се опише среда, обстановка. Да, нужна е среда, обстановка, в която да се търкулне вица. Някак и по време трябва да се датират разказите — кога става действието. Атмосферата да подскаже. Аз например използвам: или по време на Балканската война, кооперирането, когато стана голямото земетресение, или радиото говори: еди кой си ден и т.н. После — сезоните. Нашата литература няма сезони. Общо взето е лятна. Тук-там има есен. Няма сезони нашата литература… Сезони и време. А, щях да забравя „Урок“ — много хубава, една от най-хубавите работи…
Накрая — нужно е „да се навържат“ малките разкази. Композицията да се изгради — може би в едно село, или река. От какво да се започне? Въведение ли — нещо от майка си; може би в края, в който е събирано всичко това. Или Враца, и от там да търсиш селата… Малките работи събери в едно село или по поречието на Ботуня…
Договаряме се до септември да ги прегледам и „почистя“ и да му ги донеса пак.
Преди да се сбогуваме ми показва картината на Димитър Киров, говори ми за съзвучието на цветовете. „Таково съзвучие има и между звуковете, между думите, и то трябва да се търси.“
Кой автор ще подмине такива бележки? Кой няма да се възползва от прелестните податки? Кой няма да става все по-прецизен към себе си и творчеството си!