Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
За Александър Геров Пауновски написа най-точната „диагноза“: „Вълнува го съдбата на човека в материята. Свободен е, за него тук няма запрети и с тайната мощ на призванието поетът върви от познатите неща към все по-непознати, от дворчето — към планетите и вселената и с туристически обувки минава по Млечния път. Отива все по-надалеч. Към необятната мечта за безсмъртие на човека…“
Сещам се за думите на Пауновски, защото, обременен от мъка ме вълнуват същите неща. И защото изящният перфекционист, в последните седмици от живота си, от болничната стая 276 ме съветваше да пия сутрин и вечер по чаша чай от маточина, невероятно успокоявал. Като го питах с какво можем да му помогнем, да не мисли за мен, Елена за мен се грижи, той изрече:
„Елена е «по-голяма» дори от Тамара“.
Елена беше наказвана жестоко от съпартийци. Някой от наказвалите я са живи, преуспяващи в обратното на възпяваното от тях време. Но какво да се прави — „злобата се намира заедно с глупостта по често, отколкото с ума“. Няма да споменаваме имената им, за да не увеличаваме и без това всеобщата неприязън към тях.
Тогава те бяха безсилни срещу нейното всесилие, срещу безграничната й любов към най-обикновения човек. Обикновените и тогава, и сега — са милиони. Малцината, които и тогава, и сега предават идеи, приятели, народ — все някога ще се довършат. Сами. Ние и тогава не искахме, и сега не искаме да омърсяваме ръцете и душите си с тях.
Елена изповядваше мъдростта: „Ако ти са тесни ботушите, каква полза от поднебесния простор“. И крачеше с възможно най-широка крачка към този простор, стъпвайки боса по жаравата от глупост, догма, бездарие и завист. Но заедно с хората, които я обичаха и които даваха мило и драго за капка щастие за човека до тях.
Убеден съм, че тя стъпва така и на небето сега, защото и там не всичко е чисто, и там има градоносни облаци, тъпи големци, смог и киселинно бездушие, бездарни подмазвачи, чието добруване се определя само от безгръбначието и нечувствителността към болката и живота на другите.
Което пък означава, че за хора като Елена и там има много работа. И съм убеден, че тя я извършва с пълно себеотрицание, но и с видима светла искрица в очите.
И ако в тъмните нощи на времето някоя звезда весело примигва от Изток, за да ни напомня от къде идва Изгрева, знайте, че това е непроменената, всеотдайна и жива душа на Елена.
17 април 2002 година
Редове от писма
Мила Елена,
Най после приготвих текста, който бях обещала да ти изпратя. Народът ни казва: по-добре късно, отколкото никога! Дано сега не е прекалено късно… За мое съжаление нещата може би са прозвучали „по-поетично, по-бляскаво от сцената, като се има предвид моята артистичност“, а написани „черно на бяло“ звучат съвсем обикновено. Но пак народът ни е казал: никой не може да си надскочи боя…
Безкрайно приятно ми беше да те видя в София. Надявам се, че някога пак ще ни се падне „сгода“ да си поприказваме, да се порадвам на твоето равновесие, на острия ти ум, на способността ти да бъдеш хубава и външно, и чрез думи — все работи, които ми трябват, а не ми достигат…
… Ще ми е много, много драго, ако ми се обадиш. Как си, кога спиш, кога почиваш, като е всеизвестно, че денят на жени като тебе е от двайсет и четири часа — няма място за мръкване… В някаква стара книга прочетох, че егоистите губели по-малко. Но може ли някой да провери всички твърдения, записани в книгите…
Обади ми се, мила. От сърце ти пожелавам здраве, много сили, много нови успехи и радости.
Прегръщам те. Твоя: Надя Кехлибарева