Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
— Дорилис, ела при мен — повика я след миг. — Можеш ли да познаеш накъде ще се насочи тази буря?
— Ами да, веднага ще ти кажа.
Детето присви очи и смешно сбърчи чело. Аларт безмълвно поиска разрешение от Рената да разпита по-подробно момичето.
— Значи пътят на бурята е предопределен и изобщо не може да се промени?
— Сроднико, ужасно ми е трудно да го обясня. Може да се насочи насам или натам според посоката на вятъра, но пък няма как вятърът да задуха от другаде…
— Значи пътят е един-единствен?
— Да, ако аз не се опитам да го променя.
— А би ли могла?
— Не че аз мога да бутам бурята, но… — Дорилис се смръщи от безсилие, дори не знаеше нужните й думи. — Виждам обаче всички пътища, по които може да тръгне.
Аларт проникна леко в мислите й, започна да усеща и възприема дебелите сиви облаци като нея — едновременно и навсякъде. Знаеше къде е центърът на бурята сега, къде се е зародил и напипваше поне четири посоки, в които би могъл да се отклони.
— Но бъдното не се променя, нали, братовчедке? Има си собствени закони.
Дорилис закима.
— В някои посоки мога да го побутна, в други — не, защото там не му е мястото. Същото е като с поточе… — запъна се тя. — Ако нахвърлям камъни в него, ще се отклони около тях, но как ще го накарам да потече обратно нагоре?! Не умея да обяснявам! — оплака се накрая. — Заболява ме главата. По-добре да ти покажа.
Момичето посочи огромния облак с форма на наковалня. Усетът на Аларт се сля с нейния и изведнъж той откри със собствената си дарба най-вероятния път на бурята, а в него и през него се наслагваха по-малко вероятните и невъзможните, избледняващи в нищото. Значи чудноватата способност на Дорилис наподобяваше неговата, но странно видоизменена — и тя виждаше какво е възможно в бурята, а кое е неосъществимо заради природата й…
И изборът на момичето също беше строго ограничен от външните спрямо нея сили, които определяха бъдещето.
„Както аз видях, че моят брат или ще седне на трона, или ще умре през следващите седем години. Трети избор за него просто няма — собствената му същност не би позволила да се задоволи с положението си като господар на Елхалин.“
Едва понесе това откровение за същността на времето, вероятността и своята дарба. Рената беше настроена по-практично.
— Значи все пак можеш да направляваш бурята? Или само познаваш накъде се движи?
Аларт се досети какво искаше да разбере тя — дали са се натъкнали на особено ясновидство или способностите на Дорилис са по-близки до левитацията?
— По силите ми е да я насоча навсякъде, където може да се пренесе — обясни детето и посочи. — Натам или натам, но не и в онази посока, защото вятърът няма как да се промени толкова бързо и рязко. Видя ли? — Тя се обърна внезапно към Кирил и попита: — Сега дали ще подпали нещо?
— Надявам се, че не — отвърна той сериозно, — но ако се пренесе към Високи чукари, където смолистите дървета са твърде нагъсто, възможен е лош пожар.
— Значи не ще я оставим да праща мълниите си натам — ухили се момичето. — Нали няма да навреди, ако блъскат по Върха на мъртвеца? И без това там всичко е изгоряло.
Още преди да довърши, могъща синкавобяла назъбена линия се протегна за миг от облака към земята и се заби в опушения от сажди връх. На всички им се стори, че въздухът наоколо заискри. След две-три секунди се разнесе страховит грохот.
Дорилис се разсмя с пълно гърло от радост.
— Ами че това е по-хубаво от огнените играчки, дето ни ги носят племената на ковачите за средзимния празник!
Отново ослепителна светлина проряза небето и отново, а детето се кикотеше неудържимо от весела възбуда — откриваше новите страни на дарбата си, за които не бе и подозирала. Сини, бели и зеленикави мълнии се виеха около Върха на мъртвеца, а смехът на момичето изтъня истерично.
Кирил я зяпаше с изцъклени от страх и почит очи.
— Магьосница… — прошепна той. — Повелителка на бурите…
Светкавиците се разредиха изведнъж и изчезнаха, тътенът заглъхна в далечината. Дорилис се олюля и потърси опора в Рената. Около очите й сякаш се врязваха тъмни кръгове. Отново изглеждаше обикновено дете, но пребледняло от изтощение. Стражът нежно я вдигна на ръце и слезе няколко стъпала надолу, придружен от Рената. Кирил настани момичето на своето легло.
— Нека малката си поспи.
Още докато й сваляха обувките, Дорилис се усмихна замаяно и се унесе. Рената се върна горе и отговори на мълчаливия въпрос на Донал:
— Вече спи. А и не би могла да лети в това състояние. Изчерпи силите си докрай.
— Ако желаете, госпожо — стеснително се намеси стражът, — вие с малката можете да си отдъхнете през нощта на моето легло, а утре още с изгрева ще пратя сигнал да докарат тук животни, за да ви откарат с тях до крепостта.