Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
„Всъщност май не знам какво е да обичаш. И не ми се иска да узная…“
Чувстваше се много привързана към Аларт и охотно сподели удоволствията на плътта с него, но и двамата съзнаваха, че само са се подкрепили взаимно в самотата си, не се опитаха да превърнат отношенията си в нещо, което не можеха да бъдат. Твърде различни бяха пътищата им в живота.
Донал вече наставляваше Дорилис как да разчита въздушните течения, как да изостря усета си за тях с матрицата. И Рената слушаше внимателно. Щом момчетата из Пъкъла се учеха на това, преди да навършат десет години, защо да не го направи и една опитна наблюдателка от Кула!
Младежът ги накара да се упражняват на равната ветровита площадка зад замъка — тичаха с вятъра, издигаха се, кръжаха, спускаха се. Най-сетне остана доволен и посочи високия връх, където беше наблюдателният пост — оттам се виждаше цялата долина, дори отвъд Кеър Дон.
— Сестричке, мислиш ли, че ще можеш да отлетиш чак дотам?
— О, да! — задъхана го увери Дорилис. Огнени кичури се подаваха от плитката на гърба й, разрошена от вятъра. — Толкова ми харесва. Ще ми се по цял ден само да летя!
— Добре, да тръгваме. Но не се отдалечавай от мен. И не се бой — няма да паднеш, стига да внимаваш за въздушните потоци. Сега вдигни крилете ето така…
Донал наблюдаваше как тя се издигна с бързо косо течение, последва я Рената, излетя и Аларт. Дорилис веднага улови поток надолу и закръжи над брат си като сокол, но той й посочи да продължи към върха.
Не след дълго стъпиха на земята близо до наблюдателния пост — стара постройка от дялани камъни и дебели греди. Горският страж, мъж на средна възраст с жилаво кльощаво тяло, излезе изненадан и доволен да ги поздрави.
— Господарю Донал! Дом Михаил ли ви изпраща с вест за мен?
— Не, Кирил. Само иска и сестра ми да научи повече за работата в поста. А това са господарят Аларт Хастур и лейди Рената Лейние, леронис от Хали.
— Добре сте дошли — изрече любезно стражът, но без излишно угодничество.
Като майстор в занаята си не беше принуден да се кланя никому. Обърна се към Дорилис.
— Малко госпожо, била ли си вече на този връх?
— Не, татко все казваше, че на кон пътят бил дълъг за мен, а вие сте си имали предостатъчно грижи през сезона на пожарите, та да забавлявате и гости.
— Ами да, прав е татко ти, но засега е спокойно и ще се радвам да ти покажа всичко. Влез, мило дете.
Вътре имаше релефни карти на цялата долина — миниатюрно копие на невероятната кръгова панорама, откриваща се от върха. Кирил започна да показва изгорелите през минали сезони гори, също по-опасните места, където смолистите дървета можеха да пламнат от една-единствена искра.
— Майстор Кирил, а каква е онази мигаща светлинка?
— Остри очи имаш, миличка. Това е сигнал за мен и трябва да отговоря.
Той взе устройство с извито огледало и механичен капак, който можеше да се отваря и затваря бързо. Застана до отворения прозорец и започна да изпраща сигнали към долината. След миг долу отново засвяткаха отразени слънчеви лъчи. Дорилис понечи да попита нещо, но стражът я помоли със знак да почака, драсна с парче креда по картата и чак тогава обясни.
— Онзи човек ми съобщи, че ще разпали огън, за да сготвят нещо за пастирите, които му броят добитъка. Така се прави, за да не помисля, че е започнал пожар, и да пратя хората там напразно. Освен това ще следя дима и ако се задържи прекалено, значи са изтървали огъня и ще им пратя помощ, за да го угасят, преди да е станала голяма беля. Нали виждаш — махна към огромния простор наоколо, — трябва да знам откъде излиза всяка струйка пушек и каква е причината.
— Получи ли химикалите от Трамонтана? — попита Донал.
— Донесоха първата пратка точно навреме, за се справим с доста сериозно огнище от мълния ей там, до потока. Вчера получих още, има и оставени на закътано място в подножието на върха. Годината е сушава и е опасно, но засега пострадаха само дърветата край Върха на мъртвеца.
— А защо го наричат така? — не сдържа любопитството си Дорилис.
— Ами не знам, малка госпожо. Така са го наричали по времето и на баща ми, и на дядо ми. Може някога да са намерили мъртвец там.
— Но защо някому ще хрумне да отиде там, че да си намери белята? — учуди се момичето, като се взря внимателно в острите голи зъбери. — Прилича на място, където само соколи могат да гнездят.
— Вярно, някога имаше соколи, като млад се покатерих веднъж, за да си хвана пиленца. — И той се вторачи в скалите, край които се виеше дим. — Само че соколи не са гнездили там от много години…