Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
Аларт го слушаше напрегнат, опитваше се да проумее тънкия усет за многоизмерността на времето, който предполагаше подобна дарба. Младежът прочете мисълта му и подхвърли:
— Аларт, няма ли прилика с твоя ларан? И ти успяваш да се изтръгнеш от оковите на настоящето, нали?
— Да, само че не винаги в истинското време. Струва ми се, че съзнанието ми се рее в някакъв поток от вероятности, повечето от които никога няма да се сбъднат, защото зависят от решенията на твърде много хора, от немислимо съчетание на обстоятелствата. И си мисля, че успявам да зърна само частичка от бъдещето, което ще настъпи или ще остане извън действителността. Изобщо не вярвам, че някога човешкият ум ще успее да обхване цялата тази картина и да я разбере.
На Донал тъкмо му хрумна да го разпита дали някога е подлагал дарбата си на изпитание с кириан, една от отварите, използвани в Кулите. Всеизвестно беше, че тя размива преградите между съзнанията и улеснява телепатичната връзка. Но угрижената Рената не позволи разговора да се отклони от Дорилис.
— Всички видяхме колко зле й се отрази взирането в пътя на огъня. Чудя се дали това има нещо общо с начина, по който използва дарбата си… или поразява. Защото пролича, че при гняв или смущение не вижда ясно структурата на времето. Тогава за нея съществува само един миг — на яростта или страха. Не може да го свърже с останалото. Донал, нали спомена веднъж, че като малка е лежала от треска и около крепостта бушувала гръмотевична буря дни наред, а ти си недоумявал какви кошмари я мъчат. Такива състояния често се отразяват тежко върху дарбите на ларан и ги увреждат…
Гласът й затихна, тя се загледа разсеяно в неспирното движение на облаците, скрили вече почти цялата долина. Дорилис я обгърна с ръце като гальовно коте.
— За мен ли си приказвате? Рената, я погледни натам. Виждаш ли мълниите в облака?
Жената кимна, но само защото знаеше, че в този облак трябва да се е натрупал достатъчен заряд. Още не бе зърнала нито една светкавица.
— И във въздуха има мълнии — продължи детето, — дори без облаци и дъжд. Ти не ги ли забелязваш? Когато ги викам, аз не ги правя, а само ги привличам. — Тя сгуши глава гузно, но се престраши. — Когато причинявах болки на Маргали и се опитах да направя същото с теб, послужих си с мълниите, дето не се виждат с очи.
„Милостиви богове! Момичето не знае точните думи, но се опитва да ми обясни, че си играе с електрическия потенциал на цялата планета!“
Аларт и Донал се обърнаха стреснати към Рената, а тя потрепери.
— Братовчедке, от какво настръхна? — дружелюбно се учуди Дорилис. — Тук е толкова задушно…
„И слава на всички богове, че тя още не може да чете мисли…“
Кирил стоеше до прозореца, взираше се дълго в кълбящата се сива маса, където беше центърът на бурята. Там вече просветваше.
— Малка госпожо, нали ме питаше за моята работа? Ето ти част от нея. Гледам накъде се мести бурята и къде би могла да подпали с мълниите. Често се случва да се види дим чак след часове. — Той сякаш поиска извинение с поглед от мъжете и Рената. — Като си помисля, някой незнаен прадядо ми е предал малко от ясновидството си. Случва се да познавам от коя мълния ще пламне гората. Затова наблюдавам мястото упорито.
— Ще ми се — започна Рената — да поровя в родословието ви, за да открия откъде е дошъл в кръвта ви дори този отслабен ларан.
— А, това мога и аз да ви кажа — вдигна рамене стражът. — Майка ми беше недестро на брата на стария господар в Рокрейвън — не сегашния, а неговия баща.
„Вече сърце не ми дава да твърдя, че всички дарби на ларан са зло…“ — осъзна Рената. Кирил бе насочил своята, за да овладее до съвършенство своя полезен за всички занаят.
Донал обаче се сети за друго.
— Тъй ли било… Кирил, значи с теб сме сродници!
— Вярно е, ама никога не съм им се набивал в очите. Ако не броим теб, всички от Рокрейвън са горди хора и все гледаха отвисоко майка ми. Пък и нямам нужда от нищо тяхно…
Дорилис го хвана за ръката.
— И аз съм ти сродница! — побърза да напомни момичето.
Стражът се засмя и я погали по бузата.
— Ти си като майка си, мило дете. Същите очи имаш. Дано боговете са те дарили и с нейния сладък глас. Поне по любезност не й отстъпваш.
Рената поклати глава незабележимо.
„Как очарова всекиго, ако не се инати или мръщи! Сигурно наистина прилича в това на Алисиана.“