Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
Светкавицата изпращя опасно близо, по металните скоби в краищата на прътите плъзна синкаво сияние. Донал настръхна от проникналия в тялото му допълнителен заряд. Изведнъж осъзна, че бурята се премества бързо към наблюдателния пост. Сега дори не можеше да се спусне. Натрупаното в него статично електричество би го убило при допира до мократа земя. Трябваше да кръжи, докато се отърве от заряда. Грохотът на гръмотевиците го накара да си признае, че много се бои. Този път стихията пое в съвсем неочаквана, някак неправилна посока. А трябваше да отмине отвъд Върха на мъртвеца! Спомни си за деня, в който се роди Дорилис… и когато загуби майка си. И тогава бурята беше твърде чудата! Сигурно сестра му сънуваше кошмари на ужаса от собствената си мощ и неволно влияеше на процесите в атмосферата. Но защо би запратила стихията към него, дори насън?
„Дали вече се досеща, че друга жена е заела мислите ми?“
Бореше се да остане във въздуха въпреки внезапния поток надолу, тласкащ го към равното място до поста. Знаеше, че трябва да кръжи още малко. Отново оглушителен гръм, дъждът го мокреше на накъсани пориви. Почувства движението на мълниите наоколо и с последни сили насочи към тях дарбата си, изкриви нещо, запрати го другаде…
После падна като камък, едва успя да се гмурне в поток, който щеше да го запрати към самия край на площадката зад поста. Можеше и да я пропусне, да рухне по склона и да се размаже по камънаците далеч долу. Замаян, той едва видя, че някой тича под него към мястото, където щеше да докосне земята. Удари се тежко и залитна. В този миг ръцете на Рената го уловиха, след миг и двамата се свлякоха на земята.
Измъчена и изтощена не по-малко от него, Рената притисна главата му до гърдите си. Лицето му беше вледенено от дъжда и вятъра, отначало тя се скова от ужас, защото не знаеше дали е още жив. После усети топлината на дъха му и светът сякаш отново се раздвижи край нея.
„Вече знам какво е да обичаш. Не виждам нищо освен него… и знам, че ако беше умрял, и аз щях да си отида…“
Пръстите й неловко разхлабваха ремъците, за да махне настрани като по чудо невредимия планер. Но очите на Донал се отвориха, той я притегли към себе си и устните им се срещнаха във внезапната дълбока тишина. Нито забелязаха, нито ги интересуваше, че Аларт и Кирил ги виждат. И сега, и завинаги си принадлежаха. Каквото и да станеше в бъдещето, само щеше да е продължение на онова, което вече знаеха.
20
Рената вярваше, че колкото и да продължи животът й, никога и нищо няма да се сравни по великолепие с това лято в Пъкъла, когато Донал беше до нея. Заедно летяха над дългите долини, носеха се от връх на връх, криеха се под скални навеси от внезапните летни порои или лежаха един до друг на дъното на закътани урви, гледаха мечтателно играта на облаците в небето или забравяха всичко освен самите себе си.
Ден след ден Дорилис се учеше как да се справя със странната си дарба и Рената се изпълваше с надежда. Може би всичко щеше да свърши добре. Разбира се, повереницата й не биваше никога да ражда дъщери, но вероятно щеше да надмогне болестта на прехода. Потънала в щастието си, тя не искаше и да помисли, че момичето може да бъде лишено от своето бъдеще.
„А пък се присмивах на Касандра! Милосърдна Авара, защо съм била толкова сляпа!“
В един ленив, съвършен следобед двамата лежаха скрити под пищната зеленина и гледаха как Дорилис хвърка като птичка с няколко момчета от замъка.
— Макар отдавна да летя с планер — промърмори Донал, — никога не съм яздил вятъра като нея. И никое от момчетата не може да се сравнява по умение или смелост със сестра ми.
— Да, никой от нас няма нейния ларан — напомни Рената.
Примига, за да махне от ресниците си неочакваните сълзи. През това първо и последно лято на любовта й понякога виждаше Дорилис като свое дете — дъщерята, която никога не би посмяла да роди на своя любим. Нея поне можеше да учи и да обича.
Донал се обърна изведнъж и я целуна, после плъзна върховете на пръстите си по бузите й.
— Защо са тези сълзи, любима?
Тя поклати глава.
— Твърде дълго се загледах в небето.
Той хвана ръцете й в своите и ги допря до устните си.