Повелителката на бурите

Унесен в мислите си, той почти не осъзнаваше присъствието на Касандра, но в един миг тя протегна ръка и шестте тънки пръсти стиснаха нежно китката му.

— Любими, все пак ще настъпи времето, когато ще се отдадем на покоя и песните, а няма да мислим за война. Моят ларан не е като твоя, но поне това виждам в бъдещето.

„Не съм сам и заради нея не бива да жаля цял живот“ — напомни си Аларт. Вдигна глава и размаха ръка за сбогом към крепостта Алдаран. Знаеше, че никога няма да стъпи тук отново. Но Рената нямаше да се изгуби завинаги от живота им.

Продължи нататък с кортежа, понесъл повелителката на бурите към мястото на последния й покой. Напрегна волята си, за да е готов за срещата с онези, които вече яздеха насреща да му предложат омразната корона. Над него небето сивееше мирно, сякаш мълниите никога не го бяха разкъсвали.