Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Милорд — каза Блънт, — грижата за облеклото пое Роли. Вашата свита ще блести като майско утро. Колко ще струва това — то си е отделна работа. Парите, които сега се харчат за издръжката на десетина слуги, биха били достатъчни за цяла болница за ветерани.
— Днес не бива да държим сметка, Николас — отвърна му графът. — Аз съм много благодарен на Роли за неговите грижи. А той сигурно има пред вид, че съм само един стар войник, и няма да похарчи за тия щуротии повече, отколкото е необходимо.
— Не знам, аз не разбирам от тия неща — измърмори Блънт, — но замъкът е пълен с роднини и приятели на ваша светлост, които пристигат тук на групи от по двадесетина, за да ви придружат до двора, където, смятам, достойно ще се изправим срещу Лестър, колкото и да се перчи.
— Предупреди ги най-строго — даде последното си нареждане Съсекс — да не се поддават на провокации и да не влизат в никакви разпри, освен ако не ги нападнат. На повечето кръвта им е буйна, а пък аз не бих искал да давам предимство на Лестър заради някое тяхно неблагоразумие.
Граф Съсекс така бързаше да даде всички тези нареждания, щото Тресилиан едва успя да издебне удобен момент да изкаже учудването си, че графът е придвижил жалбата на сър Хю Робсарт така бързо, та тя вече е стигнала до кралицата.
— Приятелите на младата лейди — каза той — смятат, че е по-добре първо да се позовем на чувството за справедливост на Лестър, тъй като постъпката е извършена от негов подчинен. Аз изрично ви напомних.
— В такъв случай не беше необходимо да се обръщаш към мен — малко високомерно отговори Съсекс. — Най-малко от мен трябваше да търсиш съвет, щом става дума за изпращане на унизителна молба до Лестър. Изненадан съм, Тресилиан, че ти, човек на честта и мой приятел, си избрал такъв недостоен път. Тъкмо затова не съм те и разбрал, когато си ми го казал, защото никак не ти прилича.
— Милорд — каза Тресилиан, — аз също предпочитам пътя, който вие сте избрали, но приятелите на тази нещастна лейди…
— Приятелите, приятелите! — прекъсна го Съсека — Те трябва да ни оставят да се справим с тази работа, както ние намерим за най-добре. Сега е времето да се натрупат обвинения срещу Лестър и неговите привърженици, а твоето ще натежи най-много пред кралицата. Във всеки случай жалбата ти е вече при нея.
Тресилиан напълно естествено бе обзет от съмнението, че в стремежа си да вземе връх над своя съперник Съсекс умишлено се бе насочил по пътя, по който най-сигурно би опетнил Лестър, без обаче да размисли трезво дали този начин на действие ще доведе до успешен край самото дело. Крачката обаче беше невъзвратима и Съсекс избягна да обсъжда по-нататък въпроса, като освободи хората си със заповедта:
— В единайсет часа всичко да бъде готово! Трябва да се явя на ауденцията в двора точно в дванайсет.
Докато двамата съперничещи си държавници се готвеха трескаво за предстоящата си среща пред кралицата, самата Елизабет не без тревога очакваше онова, което можеше да произлезе от сблъсъка на две тъй пламенни натури. И двамата имаха зад гърба си силна и многобройна свита и поделяха помежду си — открито или тайно — подкрепата и симпатиите на голяма част от нейния двор. Въоръжената охрана беше приведена в пълна бойна готовност, а по Темза бе докарано подкрепление от дворцовата стража в Лондон. Издадена бе кралска заповед, която строго забраняваше на придворните от какъвто и да било ранг да приближават двореца с въоръжена свита; дори се пусна слух, че главният шериф на графството Кент е получил тайно нареждане да поддържа в бойна готовност част от войската си в случай на нужда.
Най-сетне дойде и забележителният час, който всички очакваха така напрегнато. Придружени от многобройните си и бляскави свити от приятели и привърженици, графовете-съперници влязоха в двора на Гриниджкия дворец точно в дванайсет часа.
Дали по предварително споразумение или пък по внушение, че желанието на кралицата е такова, двамата лордове пристигнаха със свитите си от противоположни посоки: Съсекс — по вода от Детфорд, а Лестър — по суша. Това дребно на пръв поглед обстоятелство даде на Лестър известно предимство в очите на събралия се народ. Кавалкадата от негови конници изглеждаше по-многобройна и по-величествена от принудените да вървят пеш привърженици на Съсекс. Графовете не си размениха никакъв поздрав, но се гледаха настойчиво, сякаш всеки очакваше съперникът му пръв да прояви учтивост. Никой обаче не пожела да предприеме такава стъпка. Почти едновременно с пристигането им прозвуча звънът на дворцовата камбана, вратите на двореца се отвориха и графовете влязоха, съпроводени от ония членове на свитите си, чийто ранг им даваше тази привилегия. Йомените и по-висшите придружвачи останаха в двора и двете враждебни групи започнаха да си разменят погледи, изпълнени с такава силна омраза и презрение, сякаш с нетърпение очакваха някакъв повод за размирие или пък оправдание, за да се нахвърлят едни срещу други. Възпираха ги само строгите заповеди на техните предводители, както и присъствието на голямата група добре въоръжена кралска стража, която им вдъхваше неволен страх.