Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Това бе казано с такъв тон и бе придружено с такъв израз на лицето, че присъстващите тук приятели на лорд Съсекс изтръпнаха. Този, към когото бе отпратена речта, обаче не се уплаши.
Веднага щом гневният изблик на кралицата му даде възможност, той каза с най-дълбока почит и смирение:
— Ще се осмеля да кажа на ваше милостиво величество, че граф Съсекс не ми е поръчвал да ви предавам неговите извинения.
— Тогава в какво се състои вашето поръчение, сър? — попита кралицата със сприхавост, която — наред с благородните качества — бе отличителна черта на нейния характер. — В опит за оправдание? Или може би в опит за предизвикателство?
— Мадам — отговори младежът, — знаейки, че това оскърбление е почти равно на измяна, лорд Съсекс не можа да намери друго разрешение, освен да залови виновния и да го предаде във вашите ръце и на вашето милосърдие. Когато пристигна пратеникът ви, благородният лорд спеше дълбоко под въздействието на едно специално лекарство, предписано от собствения му лекар. До момента на пробуждането си тази сутрин негова светлост не знаеше нищо за неучтивия отказ, с който бе посрещнато милостивото поръчение на ваше кралско величество.
— А тогава кой от неговите хора, за бога, е дръзнал да наруши заповедта ми, като не е допуснал моя лекар дори само да влезе при оня, при когото го бях изпратила, за да го лекува? — учудено попита кралицата.
— Виновникът за това е пред вас, мадам — отвърна Уолтър, като се поклони ниско. — Единствено аз съм виновен и лордът напълно заслужено ме изпрати тук, за да понеса последствията на едно провинение, за което той е толкова отговорен, колкото сънищата на спящия са отговорни за делата на будния.
— Как? Значи, това си бил ти? Ти си пропъдил моя пратеник и моя личен лекар от замъка Сей? — възкликна кралицата. — Какво е дало повод за подобна дързост на този, който изглежда толкова предан или по-точно, чието поведение говори за безрезервна преданост към неговата върховна господарка?
— Мадам — отговори младежът, който бързо схвана, че въпреки привидната строгост лицето на кралицата не изразява непреклонност, — в нашия край се казва, че по време на лечението лекарят е върховен господар на своя пациент. Благородният лорд по това време беше подвластен на един лечител, чиито съвети му принесоха голяма полза и който изрично забрани пациентът му да се безпокои през нощта, тъй като това можело да му струва живота.
— Твоят господар сигурно се е доверил на някакъв лекар-шарлатанин — каза кралицата.
— Не зная, мадам, но едва сега, след първия си истински сън от дълго време насам, господарят се събуди тази сутрин бодър и пълен със сили.
Придворните се спогледаха един друг, но не толкова от желание да споделят случилото се, колкото с намерението всеки да разбере какво мислят другите за тази новина. Без да се опитва да прикрие задоволството си, кралицата бързо отвърна:
— Честна дума, радвам се, че сега му е по-добре. Ти обаче си постъпил много дръзко, като не си допуснал доктор Мастърс да влезе при графа. Нима не знаеш, че в светото писание е казано: „В многобройността на съветите е сигурността“?
— Да, мадам — рече Уолтър, — но аз съм чувал учени хора да казват, че в случая става дума за сигурността на лекарите, а не на пациентите.
— Бога ми, дете, ти улучи право в болното място — засмя се кралицата, — тъй като познанията ми по еврейски език са доста поизбледнели. Вие какво ще кажете, лорд Линкълн, правилно тълкуване ли даде момчето на този текст?
— Думата „сигурност“, милостива господарко — започна епископът на Линкълн, — в случая е един малко прибързан превод, тъй като еврейската дума…
— Милорд — прекъсна го кралицата, — вече казахме, че сме забравили еврейския език. А сега ти, младежо, кажи как се наричаш и къде си роден?
— Името ми е Роли, милостива кралице. Аз съм най-малкият син на една голяма и благородна фамилия от Девъншир.
— Роли? — повтори Елизабет, сякаш мъчейки се да си припомни нещо. — Не сме ли чували за твоята служба в Ирландия?