Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Дявол да го вземе, милорд — рече натъртено Елизабет, — какво означава това? Ние имахме добро мнение за вас и ви приближихме до нашата особа, но не за да закривате слънцето на останалите наши верни поданици. Кой ви е дал право да възразявате срещу нашите заповеди и да господарувате над техните изпълнители? В този двор и в цялото кралство има само една господарка и никакъв господар. Внимавайте на Бойър да не му се случи някаква неприятност заради преданото изпълнение на моите заповеди, защото в противен случай — заклевам се като християнка и коронована кралица — скъпо ще ми платите. Върви си, Бойър, ти си постъпил като честен човек и верен поданик. Ние няма да търпим втори господар в двореца!
Бойър целуна подадената му от кралицата ръка и се оттегли на мястото си, изненадан от успеха на собствената си смелост. Привържениците на Съсекс тържествуващо се усмихваха, а тези на Лестър изглеждаха ужасени. Самият фаворит стоеше с израз на най-дълбоко смирение и не направи опит да каже нито дума за оправдание.
Това беше мъдра постъпка, защото намерението на Елизабет в случая беше да го накара да се смири, а не да го унизи. Затова пък от негова страна най-благоразумно бе да понесе гнева й, без да й противоречи и възразява, и с това да покаже, че се прекланя пред нейната власт. Така честолюбието на кралицата бе удовлетворено, а жената в нея скоро започна да съжалява за унижението, което бе нанесла на своя любимец. Проницателното й око не пропусна да забележи радостните погледи, които тайно си размениха привържениците на Съсекс, а като мъдър и прозорлив политик знаеше, че не бива да дава явно предимство на която и да е от двете групировки.
— Това, което казвам на лорд Лестър — рече тя след кратка пауза, — се отнася и за вас, лорд Съсекс. На вас също не ви е позволено в двора на Англия да подтиквате свитата си към разпри и бой.
— Моите привърженици, милостива господарко — отговори Съсекс, — наистина са влизали в разпри и бой с вашите врагове в Ирландия и в Шотландия, както и с бунтуващите се графове на север. На мен обаче не ми е известно…
— Позволявате си да спорите с мен, милорд? — прекъсна го с въпрос кралицата. — Мисля, че бихте могли да се поучите от лорд Лестър на скромност и мълчание — поне докато ви мъмря. Дядо ми и баща ми са постъпили мъдро, милорд, като са запретили на благородниците в тази просветена страна да се разхождат в компанията на такива буйни и размирни свити. Може би си мислите, че след като нося женска шапка, техният скиптър се е превърнал в ръцете ми на хурка? Нито един — чувате ли, — нито един християнски крал не би се борил така непримиримо срещу произвола на онези дръзки и самозабравили се благородници, които се опитват да размиряват двора, да притискат народа и да нарушават спокойствието в държавата, както тази, която ви говори сега! Лорд Лестър и лорд Съсекс, заповядвам ви да се придобрите! В противен случай — заклевам се в короната си — ще си спечелите прекалено могъщ и за двама ви враг!
— Мадам — рече Лестър, — вие, която сте самият извор на честността и благородството, най-добре знаете какво подобава на моята чест, затова аз я предоставям във ваши ръце и ще добавя само, че сегашните ми отношения с лорд Съсекс не са създадени по моя вина и че той нямаше никакви причини да ме счита за свой враг, преди да ми нанесе една долна обида.
— Що се отнася до мен, ваше величество — каза Съсекс, — то аз не мога да противореча на вашата воля. Бих искал обаче лорд Лестър да обясни с какво съм го обидил, тъй като не помня езикът ми някога да е произнесъл дума, която да не съм бил готов да отстоя с меча си — пеши или на кон.
— А пък аз мога да кажа — обади се Лестър, — стига това да е по волята на моята господарка, че ръката ми винаги ще бъде така готова да потвърди думите ми, както и ръката на оня, който се подписва с името Радклиф.
— Господа — каза кралицата, — тия думи са неуместни в наше присъствие и ако не сте в състояние да си сдържате гнева, ние ще намерим начин да ви укротим. А сега искам да си подадете ръка, господа, и да забравите глупавата си вражда.
Двамата съперници се погледнаха неохотно, но нито един не пожела да направи първата крачка в изпълнение на волята на кралицата.
— Съсекс — рече кралицата, — умолявам ви, Лестър … заповядвам ви.
Тя обаче произнесе тези думи така, че молбата прозвуча като заповед, а заповедта — като молба. Двамата продължаваха да стоят мълчаливи и упорити, докато тя повиши глас и в тона й се доловиха нетърпение и безусловна заповед.
— Сър Хенри Лий — обърна се тя към един от присъстващите придворни, — моля, разпоредете се стражата да бъде в готовност и гребците да заемат местата си в баржата. Лорд Съсекс и лорд Лестър, още веднъж ви подканям да си подадете ръка. И, ей богу, бъдете сигурни, че оня, който откаже да го направи, ще има да посърба чорбата в нашия Тауър, докато види отново лицето ни. Ще сломя гордия ви дух, преди още да се разделим, давам ви кралската си дума за, това.