Кенилуърт [bg]

„При западния край на църквата се намират развалините на сграда, принадлежала някога (по сведенията на някои като място за заточение или отшелничество) на монасите от Абингдън. При закриването на манастира гореспоменатата сграда била прехвърлена във владение на някой си Оуен, струва ми се, тогавашния господар на Годстоу.

В банкетната зала над камината открих герба на Абингдън, гравиран върху камък — а именно: чаша за вино между четири птици без крака; и още един герб — а именно: лъв, изправен на задните си лапи, и няколко гравирани върху камък митри. В гореказаната сграда има също и една стая, наречена «стаята на Дъдли», в която е била умъртвена съпругата на граф Лестър, а самата история се разказва ето как:

Робърт Дъдли, граф Лестър, рядко красив и добре сложен мъж, бил пръв любимец на кралица Елизабет и мълвата съвсем естествено твърдяла, че ако той е ерген или вдовец, кралицата ще го направи свой съпруг. Ето защо, за да се освободи от всякакви пречки, той заповядал, или може би с нежни молби и ласкави уверения заставил жена си да се настани скришом в дома на неговия слуга Антъни Фостър, който тогава живеел в гореспоменатата вече сграда; наредил също така на сър Ричард Варни (вдъхновител на този кроеж) и той да отиде там и от първо да се опита да я отрови, а ако не успее в това, да я прати на оня свят по какъвто и да е друг начин. Това със сигурност се потвърждава от сведенията на доктор Уолтър Бейли, завършил Ню Колидж и по същото онова време професор по медицина в Оксфордския университет; за това, че отказал да отнеме живота на графинята чрез отрова, графът се постарал да го отстрани от длъжността му в двореца. Този човек със сигурност потвърждава, че заговорниците от Къмнър хол са възнамерявали да отровят нещастната невинна лейди, малко преди да я убият. А това са се опитали да сторят по следния начин: виждайки добрата лейди постоянно тъжна и унила (от начина, по който се отнасяли с нея, тя добре разбирала, че смъртта й не е далече), те започнали да й внушават, че болестта й е само един пристъп на меланхолия и лошо настроение и настояли да изпие някакво лекарство, което тя обаче решително отказала да приеме. Тогава (без тя да знае) те изпратили човек до доктор Бейли с молба той да я увещае да приеме по негово предписание лекарство, което те сами ще отидат да вземат от Оксфорд. Настойчивостта им накарала доктора да заподозре, че възнамеряват да добавят от себе си нещо «успокоително», и като имал предвид, че дамата изобщо не се нуждаела от каквото и да е лекарство, категорично отказал да изпълни молбата им. Той се опасявал (което по-късно сам признал), че ако те я отровели с предписаното от него лекарство, после той можел да увисне на въжето заради тяхното престъпление, а освен това бил напълно уверен, че дори да не излезел успешен този опит, смъртта нямало за дълго да я отмине, както всъщност и станало. Гореспоменатият сър Ричард Варни (главният подбудител на този замисъл) останал по нареждане на графа в деня на нейната смърт сам с нея и с още един слуга и Фостър, който в същия този ден насила изпратил всичките й слуги на пазара в Абингдън, на три мили от замъка. Първо я удушили или задушили (в това не съм напълно сигурен), след туй я хвърлили надолу по стълбите, пречупили врата й и я обезобразили. И макар да се разпространил слух, че случайно паднала по стълбата (без дори да се повреди качулката, която била на главата й), местните жители ще ви разкажат, че в деня преди убийството тя е била преместена от своята спалня в друга и че горният край на леглото в тази спалня се намирал близо до някаква тайна врата. През тази именно врата влезли те през нощта, удушили я в леглото й, наранили главата й, прекършили шията й и накрая я хвърлили по стълбите, като се надявали по този начин да подведат хората, че наистина се е случило нещастие, и да прикрият престъплението си. Но вижте как справедливостта и милостта божия е разкрила и отмъстила за убийството на нещастната лейди — единият от съучастниците в това убийство впоследствие бил заловен в Уейлс и осъден за някакво углавно престъпление, и когато предложил да разправи как точно е било извършено убийството, бил тайно убит в затвора по нареждане на графа. А сър Ричард Варни, другият съучастник, който по същото време умирал в Лондон, отчаяно ридаел, богохулствал и малко преди смъртта си казал пред една знатна личност (която по-късно го разказала на други), че всички дяволи на ада разкъсвали тялото му на парчета. Фостър пък, който преди злополучното събитие бил известен с гостолюбието си, обичал шумните компании, веселието и музиката, впоследствие се отказал от всичко това, станал мрачен и замислен (някои твърдят дори, че си изгубил ума) и накрая съвсем паднал духом и залинял. Жената на Болд Бътър, родственик на графа, също разказала цялата история малко преди смъртта си. Не бива да се забравя и обстоятелството, че щом убили графинята, те побързали да я погребат, преди следователят да е успял да проведе следствието за причините на смъртта (което дори самият граф осъдил като неправилно и неразумно). Научавайки за това, баща й, или сър Джон Робъртсет, струва ми се, пристигнал незабавно на мястото, наредил да изровят трупа и накарал следователя да се заеме с него и да проведе допълнително разследване за пълното изясняване на случая. Говори се обаче, че графът му затворил устата и те уредили работата помежду си. А добрият и благороден граф, за да покаже на света голямата любов, която е хранел към нея, докато била жива, и каква скръб причинява на нежното му сърце загубата на тази добродетелна лейди, разпоредил (всичко това по един или друг начин било набито в главите на магистрите на Оксфордския университет) тялото й да бъде повторно погребано с голяма пищност и тържественост в църквата «Сейнт Мери» в Оксфорд. Интересно е да се отбележи още, че когато доктор Бебинтън (свещеникът на графа) произнасял надгробното слово, призовавайки присъствуващите да си спомнят добродетелната лейди, на два-три пъти се изтървал да каже «тъй злополучно убита» вместо «тъй злополучно убила се». А графът, след всички убийства и отравяния, самият бил отровен, при това с отрова, която бил приготвил за други (някои смятат, че жена му сторила това) в Корнбъри Лодж, макар Бейкър да твърди в своята хроника, че е станало в «Килингуърд, в лято 15881».“