През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Защо?
— Защото е по-малко опасно.
— Мислите ли, че хората тук са лоши?
— Не непременно лоши, но хората, които живеят оттук до Адриатическо море, имат странни навици. Обичат имуществената общност, това ще рече, ако другите притежават нещо, което може да стане общо. А тогава имат навика често да си правят упражнения в стрелба и с хладно оръжие, като по странно стечение на обстоятелствата винаги си избират някоя жива мишена.
— Това, разбира се, е много неприятно.
— Вие носите със себе си какво ли не, а сигурно и пари. За хора с такива възгледи подобни неща са много съблазнителни. Може да вземат нещата ви на заем пожизнено. Би могло да се случи също, като решите да заминавате с кораба, да установите, че са ви застреляли в планината и са ви заровили в някоя дива клисура.
— Благодаря за бележките. Но не съм си представял нещата по такъв начин. Досега не ми се е случило нищо неприятно с изключение на това, че в Адачали ме понапердашиха, е не чак до посиняване, а после изгубих портфейла си. Последното приписвам, разбира се, на небрежността си, а не за сметка на тукашното население.
— А може би трябва.
— Трябва ли да е виновен някой друг, ако аз изгубя нещо?
— Ако наистина сте го изгубили, не.
— Смятате, че са ми откраднали портфейла?
— Възможно е. Но ако не е било така, този, който го е намерил, би могъл да ви го върне.
— Хм? А дали ме е познавал? Изобщо нямам представа къде съм го изгубил.
— Вероятно загубата не е значителна?
— Не. Вътре имаше осемдесет австрийски гулдена на банкноти. Не е кой знае какво, но там държах и скъпи за мен спомени, чиято липса ми причинява болка.
— Какво представляваха?
— Различни неща, които едва ли ще са интересни за вас.
— Да — и смъртта не може да ни раздели!
— Какво? Какво казахте?
— Толкова си хубава!
— Господине, не ви разбирам!
— Точна сметка от всички игри на скат. Това наистина е един изключително скъп спомен за изгубените игри срещу останалите със седем коза и три голи десетки.
— Какво говорите? Вече си мисля, че сте знаели какво е имало в портмонето ми!
— Доста добре.
— Но откъде?
— О, имах удоволствието да говоря за вас с една много хубава млада дама.
— Хубава? Млада? Къде?
— Изглежда, познавате много такива?
— Така е.
— Да, нали обикаляте света, за да си търсите жена.
— По дяволите! Сетих се за коя говорите: слугинята на гостилничарката с качето кисело мляко в…
— И вие ли я заварихте да бърка киселото мляко?
— От сутрин до вечер. Изглежда, това й е стихията.
— Всеки си има своите страсти. Нейният мъж, гостилничарят, също има своята.
— Каква? Грубостта ли?
— Не, това е само навик. Неговата страст е да не връща намерените неща.
— Намерил ли е нещо?
Извадих портфейла и му го дадох.
— Портфейлът ми! — каза той учудено. — Гостилничарят ли го е намерил?
— Да, и то докато още сте били там.
— Негодник! Но как стана така, че го е дал на вас, след като го е скрил от мен?
— Аз го принудих. Въпросната дама ми призна, че го е скрил. Разказах му подробно случилото се. Той отвори портфейла си и установи, че нищо не липсва.
— Заради мен сте се изложили на голяма опасност — каза той.
— Много ви благодаря.
— Заради вас ли? О не! Като чух, че бият някого, още нямах представа, че сте били там. Така че не сте ми задължен.
— А бедното момиче? Значи онзи я е бил затворил! А аз я търсих къде ли не и не можах да я открия.
— Искахте да се сбогувате с нея ли?
— Естествено. Аз съм голям привърженик на сбогуванията и изобщо на сантименталните сцени. Не се ли учудихте, като видяхте в бележника немски букви?
— Бях изненадан. Но засега стига толкова. Утре искам да тръгна на път много рано, затова вече ще си лягам.
— Отивате да спите? В никакъв случай. Трябва да ми разкажете какво ви се е случило през всичкото това време.
— Прекалено много е, за да мога да го изприказвам за една вечер. Впрочем нали ще пътуваме заедно, тогава ще имаме време за всякакви разкази.
— Къде спите?
— Като минете през тази порта, зад първата врата.
— А моята е третата.
— Значи сме съседи, защото до вас е стаята на двама от придружителите ми. Лека нощ!
— Лека нощ!
Отидох с Халеф първо в обора, за да нагледам конете. Добре се бяха погрижили за тях. Както обикновено преди лягане, казах на Рих една сура от Корана в ухото, а после се отправих към стаята си, но на двора видяхме мъжа с мрачното лице, който ни беше посрещнал. Той спря и каза:
— Господарю, тъй като песните свършиха и гостите се прибраха по стаите си, сега имам време да разговарям с теб. Ще дойдеш ли с мен?