Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Сташка отрицателно поклати глава и свърна по пътечката, която водеше направо, най-напред по височинката, сетне между млади гъсти липички, дъбчета и брезички, сред върби, обвити от къпинак, сетне в мочурлива долчина, почти издъхващо блатце — а сетне през ниската ограда направо към замъка и костьола.
Ние мълчахме. Бях сигурен, че и тя мисли за това, което възниква между нас и че не бива да му се дава воля.
Из гъсталака се обади славей, в началото цвърчеше като сланина на огън, сетне чак се задави от сладост и зацъка „цъ-цъ“, „цъ-цъ“.
Тя първа наруши мълчанието:
— Какви смешни случаи в живота ви са свързани с киното?
— Знам ли… А, спомням си един. Как открих италианския неореализъм. Отношението ми към италианските филми след войната беше… като към всички, взети „в качеството на трофеи след победата“… Може и да не са били италиански — говорех с лекота, защото най-сетне се намери за какво да говоря, — но вечно дебелият Джили пееше нещо сладникаво или някакви графове и графини страдаха за нещо. Най-сетне се отказах да ги гледам. Обаче веднъж имах важна среща точно по време на последните два часа. Щом е така, реших да пропусна и първите лекции този ден. Да се връщам в къщи — бе далеч и неудобно. Тръгнах да се скитам по улиците. Я да ида на кино, рекох си. Гледам един афиш: „Устин Малабази“. Рекох си, ще е нещо грузинско като „Георги Саакадзе“. Хубаво, що да не ида на грузински филм. При това, ако е исторически — у-ха! Отивам! Щом влязох, надпис на екрана: „Италия“. Едва не станах да си изляза. Сетне заглавието на филма „Стените на Малапага“. Един от първите филми на неореализма, каквито след този филм, след като се насмях и наплаках до немай-къде, не пропусках вече, без в началото да зная този термин.
Тя звънко се засмя, кротко и нежно.
— Така го открих… Стой! Стой! Не мърдай!
Бяхме в дъното на долчинката. Луната вече съвсем се бе спуснала на изток и в мократа долчина бе почти съвсем тъмно.
Може би само слабите пролетни звезди хвърляха нещо като светлина и в мрака по-скоро усетих, отколкото видях как от дънера на дебел черен бор се отделя не по-малко черна фигура.
Тя пое към нас.
— Кой е? — колкото може по-спокойно запитах аз.
Сянката продължи да се движи мълчешком. Не стига това, ами вдясно от тъмната стена на гъсталака се отдели втора. Не можехме да продължим напред. Погледнах назад: други две сенки ни отрязваха пътя към клуба.
Не можехме да се шмугнем в гъсталака: наоколо бе тресавище, макар и плитко, до коляно или до кръста — но не можеше да се бяга, щяхме да им паднем в ръцете.
Какъв глупак съм! Да не тръгна с хората. Да се натикам тук, при това с момиче и то като зная цялото кълбо тайни, заплело се тук.
Сенките се приближаваха с тежко оловно мълчание. Ей сега ще се нахвърлят и четиримата и нищо няма да ми помогне.
„Това е краят.“
И тогава единият от тях, дето бе отзад вляво, допусна дребна грешка: нахвърли се няколко мига преди другите. Скочих малко встрани и му нанесох саблен удар по мястото, където трябваше да му е адамовата ябълка.
— Хлъц! — дочу се в мрака и разбрах, че съм улучил. В същото време, сякаш нещо ме накара, се стоварих в краката на другия отдясно, който ми препречваше пътеката към клуба и като се претърколих няколко пъти, гърбом към врага, който се наведе над мен, го ритнах с все сила в онова място, за което русите казват, че „е неудобно да се назове“. Той изпъшка сподавено, а аз вече скочих на крака. Онзи се бе превил одве, а аз сграбчих Сташка за ръката и я блъснах по свободната в този миг пътечка:
— Сташка! Бягай! Бягай, моля те!
Тя изтича на няколко крачки.
— Не! Не!
— Бягай…
Нейното бавене ми струваше това, че третият нападател бе успял да ми пресече пътя след Сташка. А аз бих се възползувал от тази възможност без фалшив срам. Толкова неравностойна борба е вече нещо прекалено.
Двамина се гърчеха от болки на полянката. Но още двамина се приближаваха неумолимо, видях как от ръкава на онзи, дето ми прегради пътя за бягство, изскочи и блесна нож като сребриста рибка.
— Бя-гай!
Но тя не бягаше, а аз дори не можех да се обърна, макар да чувствувах близо зад гърба си дрезгавото дишане на другия.
Тогава Сташка внезапно замахна, някакъв тъмен предмет прелетя и трясна онзи, другия, по тила.
— Ха така!
Човекът с ножа изненадан се обърна към нападателката, ръката му с ножа се изви малко встрани, тогава със скок преодолях разстоянието и с все сила го халосах по горната част на носа, като в същото време стоварих десния си юмрук под лъжичката му.