Убийствен бизнес

Без да мисля, аз извадих цигара и я приготвих между пръстите си. Същото направи и Кастър.

— Моля ви, в болницата не се пуши — предупреди ни служителят с бяла манта, който влезе в стаята за роднините. Погледна към документацията. — Мистър Алън, готови сме за вас.

Очаквах обичайната сцена на ченгеджийска показност в моргата. Долапи месо в стая, чиято стена е пълна с лъскави метални вратички. Някой служител, който отваря едно от хладилните отделения. Студен въздух, който ме удря в лицето, докато служителят грабва дръжката и изважда плочата, върху която лежи тяло, покрито с бял чаршаф. После, след като ме попита дали съм готов, бавно открива лицето…

Но хартфордската морга беше хигиенизирала преживяването по идентифициране на тяло. Бяхме заведени в нещо, което приличаше на приемна — син диван, два стола и видеомонитор (екранът му беше покрит с бял плат), разположен върху малка масичка. Служителят се представи като доктор Левън и каза, че той е направил аутопсията на Айвън. Попита ме дали имам някакви въпроси, преди да започне идентифицирането. Аз поклатих глава. Той приближи до монитора. Не преставах да си мисля: това е като търговска конференция, а пък онзи тип с бялата манта ще използва някакви аудио-визуални материали, за да изнесе тирадата си. Помоли ме да седна. Намерих един стол и вперих очи в монитора.

— Готов ли сте? — попита доктор Левън.

Аз кимнах. Уредът беше готов — и аз осъзнах, че гледам към мъртвешки бледото лице на Айвън Долински.

Снимката беше отблизо. Ярките светлини придаваха на синьо-сивата кожа на Айвън спектрален блясък. Не като баща ми, жертва на рака — който приличаше на глава на амазонска мумия когато почина — въглеродният окис и коктейлът с валиум, които бяха убили Айвън, не бяха навредили на лицето му. Той изглеждаше спокоен; неспокойното му, обременено лице най-накрая се беше освободило от многобройните мъчения, които го преследваха през последните няколко години. Усетих, че несъзнателно потискам още едно ридание. Всеки се опитва да планира живота си толкова внимателно, нали? Ние сме като деца с комплект кубчета за строене — методично нареждаме тухличките една върху друга. Работата, домът, семейството, боклуците, които купуваме — тухла върху тухла, трупаме ги нависоко, молейки се това да е стабилна, дълготрайна конструкция. Но ако животът като възрастен те научава на нещо, то е следното: нищо не е фиксирано, солидно, трайно. И даже не е необходим катаклизъм, за да може цялата сграда да се срути отгоре ти. Само едно малко раздрусване ще свърши работа.