Пленница на короната

— Знам, че тези мисли не са твои, нито на Джордж — казвам твърдо. — Защото е държавна измяна да говориш против краля и неговото семейство. Уморена си от раждането и си пияна от ейла. Из, не трябва никога да казваш такива неща, дори на мен.

Тя ми прави знак да се приближа, за да може да прошепне в ухото ми:

— Не мислиш ли, че баща ни щеше да иска Джордж да се противопостави на брат си? Не знаеш ли, че баща ни би си помислил, че самите райски порти се разтварят, ако Джордж вземе короната и ме направи кралица? А тогава твоят съпруг ще бъде следващият наследник на трона. Бебето е момиче, то няма никакво значение. Ако Джордж заеме трона, тогава Ричард ще бъде следващият. Нима си забравила, че онова, което нашият баща искаше повече от всичко друго на света, беше да види една от нас като кралица на Англия, а внука си — като Уелски принц? Можеш ли да си представиш колко горд и щастлив би бил, ако видеше мен като кралица, а теб — като кралица след мен, а сина ти — като крал след нас двете?

Отдръпвам се от нея.

— Това му костваше живота — казвам рязко. — Той потегли на бой и намери смъртта си. А майка ни е затворничка, и ние с теб сме на практика сираци.

— Ако Джордж спечели, това ще бъде единственото нещо, заради което всичко си е струвало — казва тя упорито. — Ако Джордж предяви претенции към трона, татко ще намери покой.

Трепвам при мисълта, че баща ми не е намерил покой.

— Ах, недей така, Из — казвам припряно. — Плащам достатъчно да отслужват литургии за душата му във всяка от нашите църкви. Не говори такива неща. Виж, ще те оставя да си почиваш. Родилният ейл те е ударил в главата. Не бива да изричаш такива неща, а аз няма да ги слушам. Омъжена съм за брат на краля, който му е предан, ти също. Нека това бъде истината. Всичко друго само ще ни навлече опасности и поражение. Всичко друго е равносилно на пронизване с меч в сърцето.

Не споменаваме повече този разговор, и когато си тръгвам, лично Джордж ми помага да се кача на коня си, като ми благодари, че съм се грижила за Изабел по време на раждането, а аз му пожелавам щастие и детето да расте силно и здраво.

— Навярно тя ще роди момче следващия път — казва той. Красивото му лице е недоволно, чарът му — доста помрачен от такъв неуспех, ъгълчетата на усмихнатата му уста са извърнати надолу. Нацупен е като разглезено дете.

За миг ми се иска да му напомня, че тя роди момче, красиво момченце, момче, което щеше да бъде синът и наследникът, който сега той иска толкова отчаяно, момче, което сега щеше да тича из имението, здраво и силно тригодишно момче, с бавачката, бързаща зад него; но че Из бе така разтърсвана от вълните, блъскащи борда на бащиния ми кораб, че не можа да го роди живо, че нямаше никаква акушерка, освен мен, и малкият ковчег на бебето беше пуснат в сивите, бушуващи морски води.

— Навярно следващия път — казвам утешително. — Но малката е много хубаво момиченце, храни се добре и става силна.

— По-силна от твоето момче? — пита той с противен тон. — Как го нарече — Едуард? Това в памет на мъртвия ти съпруг ли беше? Странен начин за възпоменание.