Пленница на короната

_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, юни 1473_

Това е любимият ми момент от деня, късният следобед преди вечеря, и ние двамата с Ричард се разхождаме около стените, които опасват замъка — дълга разходка край това квадратно пространство, която ни отвежда до всички посоки на компаса и започва и свършва при кулата на принца, където е детската стая на скъпия ни малък Едуард. От дясната ни страна е дълбокият крепостен ров. Когато поглеждам надолу, виждам как издърпват от рова мрежа, блестяща от извиващи се сребристи риби, смушквам Ричард и му казвам, че ще има шаран за вечеря.

Отвъд рова са безредно струпаните постройки от камъни и плочи на градчето Мидълхам, а около целия град се ширят тучни пасища, които се издигат нагоре към високите пусти земи. Виждам две доячки с кобилици и ведра на широките си рамене, понесли трикраките си столчета, запътили се да издоят кравите в полята, а кравите вдигат глави от тревата, когато чуват вика: «Хайде, хубави кравички, насам, насам!» и тръгват бавно към тях. Отвъд полята по-ниските склонове на хълмовете са покрити с тъмнозелена орлова папрат, а оттатък, все по-високо и по-високо, се вижда мъгливият аметистов оттенък на цъфнал пирен. Това е моят дом, и домът на семейството ми от цяла вечност. Повечето момчета в селските къщи са кръстени Ричард на баща ми, и на баща му преди него. Повечето момичета са наречени Ан или Изабел на сестра ми и мен. Почти всички са дали клетва да се покоряват на мен или на новия Ричард тук — моят съпруг. Когато завиваме зад ъгъла по алеята край замъка и се отдалечаваме от града, виждам подранила улулица, бяла като облак, да се носи плавно, безмълвно като падащо листо, над редицата храсти от живия плет. Слънцето се спуска към хоризонта в слой от розови и златисти облаци, дланта ми е пъхната в сгъвката на ръката на Ричард, и аз облягам глава на рамото му.