Пленница на короната

Влизам и й правя реверанс — тя е моя майка и трябва да й засвидетелствам почит — но после заставам пред нея, вирнала брадичка. Боя се, че изглеждам като непокорно дете. Но аз съм само на седемнайсет и съм ужасена от майчиния си авторитет.

— Съпругът ти възнамерява да ме задържи като затворничка — казва тя студено. — Нима ти, родната ми дъщеря, му служиш като тъмничар?

— Знаете, че не мога да не му се подчиня.

— Не би трябвало да проявяваш непокорство към мен.

— Вие ме изоставихте — казвам, подтикната да говоря открито. — Вие ме изоставихте при Маргарет Анжуйска, а тя ме отведе до ужасна битка и до поражение, и до смъртта на моя съпруг. Бях не много повече от дете, а вие ме изоставихте на бойно поле.

— Ти плати цената на арогантната амбиция — казва тя. — Амбицията на баща ти, която ни унищожи. Сега следваш друг амбициозен мъж, като куче, точно както следваше баща си. Искаше да бъдеш кралица на Англия. Не си знаеше мястото.

— Моята амбиция не ме отведе много далече — възразявам. — Изабел, родната ми сестра, ме взе за своя затворница! — Чувствам как гневът и сълзите ми се надигат заедно. — Нямаше кой да ме защити. Вие позволихте на Изабел и Джордж да ме задържат против волята ми. Скрихте се на сигурно място в свято убежище и оставихте да ме приберат от бойното поле! Всеки можеше да ме отведе, всичко можеше да ми се случи.

— Ти позволи на съпруга си и на съпруга на Изабел да ми отмъкнат състоянието.

— Как можех да ги спра?

— Опита ли?

Мълча. Не опитах.

— Върни ми земите и ме освободи — казва майка ми. — Кажи на съпруга си, че трябва да направи това. Кажи на краля.