Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
— Това е погрешно — казвам със строгата моралност на младите хора.
— Много е погрешно — потвърждава Ричард. — Един крал би трябвало да дава пример на своите поданици. Едуард е обичан и жителите на Лондон обичат да го виждат, но когато излиза пиян по улиците и преследва жени… — той млъква рязко. — Както и да е, това не са неща, подходящи за твоите уши.
Нагаждам стъпките си към неговите, и не му напомням, че прекарах голяма част от моминските си години в гарнизонен град.
— А Джордж всеки миг търси облага — казва Ричард. — Не може да се спре, не мисли за нищо, освен за короната, която не можа да отнеме от Едуард и състоянието, което не можа да отнеме от мен. Алчността му е изключителна, Ан. Той просто непрекъснато се опитва да се сдобие с още земя, опитва се да се добере до още постове. Обикаля из двора като огромен шаран със зинала уста, поглъщайки имоти. А самият той живее като принц. Бог знае колко харчи по лондонската си къща, за да купува приятели и да разширява влиянието си.
Една чучулига се издига от ливадата под замъка, и пее, размахвайки криле нагоре, после спира и след това се издига отново, извисявайки се нагоре и нагоре, сякаш никога няма да спре, докато не стигне до рая. Спомням си как баща ми казва да гледам, да наблюдавам внимателно, защото след миг тя ще затвори крилете си и ще се спусне безмълвно, ще падне като камък към земята — а там, където кацне, ще бъде малкото и, постлано с пух гнездо и покритите с мънички петна яйца, подредени в средата, защото чучулигата е спретната и прилежна птица, какъвто трябва да е всеки кандидат за рая.
Слизаме по витата стълба на кулата с къщичката на вратаря към главния вътрешен двор на замъка, когато вратите се разтварят широко и една носилка със спуснати завеси и двайсет съпровождащи я ездачи влиза с тропот през портата.
— Кой е това? — питам. — Дама? Дошла да ни посети?
Ричард пристъпва напред и поздравява отривисто водача на стражата, сякаш го е очаквал.
— Всичко наред ли е?
Мъжът сваля шапката си и бърше потното си чело. Разпознавам Джеймс Тиръл, един от най-доверените служители на Ричард, Робърт Бракънбъри е зад него.
— Всичко е наред — потвърждава той. — Никой не ни проследи, доколкото знам, и никой не ни спря по пътя.
Подръпвам ръката на Ричард.
— Коя е тази гостенка?
— Бързо успяхте — отбелязва Ричард, без да ми обръща внимание.
Една ръка отмята завесите на носилката, и сър Джеймс се обръща да помогне на дамата да излезе. Тя отхвърля одеялата, с които е била завита по време на пътуването, и поема ръката му. Той стои пред нея, криейки лицето й.
— Да не би да е майка ти? — прошепвам на Ричард, ужасена от мисълта за официална визита.
— Не — казва той, гледайки как дамата излиза от носилката и се изправя, изпъшквайки леко. Сър Джеймс отстъпва встрани. С чувство, подобно на премаляване преди припадък, разпознавам майка си, която не съм виждала от цели две години — върната от гроба, или поне от абатството Болийо, излизаща от носилката като жив призрак, обръщайки се да отправи ужасяваща, триумфална, широка усмивка към мен — дъщерята, която я остави в тъмница, дъщерята, която я изостави, обявявайки я за мъртва.
— Защо е тук? — питам настоятелно.
Намираме се в личните покои, съвсем сами, вратата е затворена пред хората в голямата зала отвън, които чакат да ги поведем на вечеря, готвачките в кухнята долу ругаят, защото месото е препечено, а сладкишите са потъмнели.
— Измъкнах я — казва той спокойно. — Мислех, че ще бъдеш доволна.
Млъквам и го поглеждам. Не може да си е мислил, че ще бъда доволна. Насмешливото му изражение ми подсказва, че той знае, че довеждането на майка ми при мен ще разбуни в семейството ни войната, която досега бушуваше в яростни писма и болезнени извинения и оправдания в продължение на цели две години. След последното си писмо, когато нарече сина ми, единствения си внук, копеле, а съпруга ми — крадец, не ми е писала повече. Каза ми, че съм посрамила баща си и съм предала нея. Каза ми, че не съм й дъщеря. Прокле ме с майчино проклятие и каза, че ще живея без благословията й и ще отиде в гроба, без да изрече името ми. Не отговорих — дори с една-единствена дума. Когато се омъжих за Ричард, реших, че нямам нито майка, нито баща. Единият беше загинал на бойното поле, другата ме беше изоставила и ме бе оставила да се справям сама. Изабел и аз наричахме себе си сираци.