Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Край Бату Кринг — един от ръкавите на устието — се намира рибарско село. Реката, затворена толкова дълго, беше по онова време открита за плаване и малката шхуна на Щайн, с която пристигнах, в продължение на тридесет и шест часа вървя срещу течението, без да бъде подложена на обстрел от страна на „безотговорни групи“. Такива обстрели бяха вече отминали в историята, ако можеше да се вярва на възрастния старейшина от рибарското село, който се качи за лоцман на шхуната. Той говори с мен (втория бял човек, когото виждаше през живота си) доверчиво и предимно за първия видян от него бял. Наричаше го туан Джим и тонът му ми направи впечатление на странно съчетание на фамилиарност и благоговение. Те — жителите на това село — били под особеното покровителство на този господар; което говори за факта, че Джим не можеше да таи в гърдите си мъст. Старецът ме уверяваше, че ще чуя за Джим, и думите му се сбъднаха. Да, аз чух за него. Бе се появила вече мълвата, че приливът почнал два часа по-рано, сякаш за да му помогне да заплава срещу течението на реката. Бъбривият старец сам управлявал кануто и се учудил на такова феноменално явление. Освен това всичката слава принадлежала на неговото семейство. Гребели синът и зет му, ала те били неопитни младежи и не забелязвали бързия ход на кануто, докато старецът не им посочил този изумителен факт.

Пристигането на Джим в рибарското село било истинска благодат; но за тях, както и за много от нас, благодатта се предхожда от ужаси. Толкова поколения се бяха сменили от времето, когато последният бял човек бе минал по реката, че самата традиция бе вече забравена. Появата на това същество, което паднало от небето при тях и искало неумолимо да го отведат в Патусан, предизвикало тревога; неговата настойчивост плашела; щедростта му изглеждала повече от подозрителна. Такова нещо било съвсем непознато за тях. Какво ще каже раджата? Как ще се разправи той с тях? Голяма част от нощта преминала в дълго съвещание, но непосредственият риск да си навлекат гнева на този странен човек бил толкова голям, че най-сетне приготвили една разнебитена лодка-еднодръвка. Жените скръбно запишели, когато лодката се отделила от брега. Безстрашната стара вещица проклела непознатия.

Той седял, както вече ви казах, на своя тенекиен сандък, държейки на коленете си празния револвер. Седял нащрек — такова напрежение изморява повече от всичко — и пристигнал така в страната, където му било съдено да се прослави с подвизите си от сините върхове до бялата лента на прибоя край брега. След първия завой на реката Джим изгубил от очите си морето с неговите неуморни вълни, които вечно се издигат, хлътват и изчезват, за да се издигнат отново — вечен символ на борещото се човечество. Пред себе си той видял неподвижните гори, пуснали корени дълбоко в земята, стремящи се към слънчевата светлина, вечни сред тъмното могъщество на своите традиции, като самия живот. А неговият благоприятен случай, загърнат с покривало, седял до него като източна невеста, която чака ръката на господаря да й смъкне булото. Той също бил наследник на тъмната и могъща традиция!