Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Обаче Джим ми каза, че никога дотогава не се е чувствувал така потиснат и изморен, както в това кану. Не смеел да мръдне и само лекичко протягал ръка, за да достигне черупката от кокосов орех, която плавала в краката му, и с най-голяма предпазливост поизгребвал водата. Тогава разбрал колко твърда седалка е капакът на тенекиения сандък. Джим имаше желязно здраве, но няколко пъти през това пътуване усетил да му се завива свят и от време на време в промеждутъците на замайващите тръпки смътно си мислел какви ли мехури ще има на гърба си от палещото слънце. За да се развлече, Джим почнал да гледа напред към някакъв кален предмет, който лежал на края на водата, и се мъчел да отгатне дали е дънер или алигатор. Но скоро зарязал това развлечение. Нищо забавно нямало в него: предметът винаги се оказвал алигатор. Един от тях цопнал в реката и едва не преобърнал кануто. След миг Джим забравил и тази случка. Затова пък след дълъг, отегчителен път той бил много благодарен на едно стадо маймуни, които се спуснали до самия бряг и изпратили лодката с ядовити крясъци. Ето по какъв път вървял Джим към величието — истинското величие, което някога е достигал един човек. Той жадувал за залеза на слънцето, а в същото време тримата гребци се готвели да изпълнят замисления план — да го предадат на раджата.
— Трябва да съм се побъркал от умора или съм позадрямал — каза Джим. Но първото нещо, което забелязал било, че кануто се приближава към брега. Тогава веднага разбрал, че горите останали назад; в далечината напред се виждали смътно първите къщи, а вляво — някаква ограда; неговите гребци скочили едновременно на едно ниско място на брега. Той инстинктивно скочил след тях. Отначало помислил, че те бягат поради някаква странна прищявка, но след това чул възбудени викове, разтворила се една врата и цяла тълпа тръгнала насреща му. В същото време лодка с въоръжени хора изникнала в реката и се изравнила с неговото празно кану, като му отрязала по този начин пътя за отстъпление.
— Бях, знаете ли, твърде изумен, за да остана хладнокръвен, и ако револверът ми беше зареден, щях да застрелям някого — може би двама-трима души, и тогава щеше да настъпи моят край. Но той не беше зареден…
— Е, може би е трябвало все пак да застреляте някого.
— Невъзможно бе да се сражавам срещу цялото население, а пък не исках да вървя към тях така, като че се боя за живота си — каза Джим и в очите му блесна мрачно упорство.
Премълчах факта, че на тях им е било неизвестно дали е зареден револверът или не.
— Както и да е, но револверът не беше зареден — повтори той добродушно. — Спрях се и ги попитах каква е работата. Те бяха като онемели. Видях как няколко души отнасяха моя сандък. Дългокракият стар негодник Касим — утре ще ви го покажа — изтича напред и забърбори, че раджата искал да ме види. Казах „Добре“. Аз също исках да го видя; просто влязох през онази врата на оградата и… ето ме тук.
Джим се засмя и изведнъж с неочаквана възбуда попита:
— А знаете ли какво е най-хубавото в това? Ще ви кажа. Съзнанието, че ако ме бяха изгонили оттук, не аз, а Патусан щеше да изгуби.
Така говореше той с мен пред своя дом в онази вечер, за която споменах — след като бяхме гледали как луната изскача над пропастта между хълмовете като някакъв призрак от гроб; лунното сияние бе студено и бледо като мъртва слънчева светлина. Има нещо страховито в светлината на луната; в нея се крие цялата безстрастност на лишената от тяло душа и някаква неразгадаема тайна. В сравнение с нашите слънчеви лъчи, които — каквото и да твърдят хората — притежават всичко, с което живеем, лунната светлина е същото, каквото е ехото в сравнение със звука: печална или насмешлива нота — това остава измамно и неясно. Лунната светлина лишава всички материални форми — сред които в края на краищата живеем — от тяхната реална същност и им придава зловеща призрачност дори само със своите сенки. А сенките около нас бяха твърде реални и Джим, който стоеше до мене, изглеждаше много зелен, сякаш нищо — дори окултната власт на лунната светлина — не можеше да го лиши от реалност в моите очи. Може би всъщност нищо не можеше да го уязви сега, след като бе издържал атаката на тъмните сили. Всичко беше безмълвно, всичко бе неподвижно; дори реката, приспала в прегръдките си лунните лъчи, приличаше на съвсем неподвижно езеро. По това време приливът беше във връхната си точка — момент на пълно затишие, което подчертаваше изолираността на това затънтено кътче от земята. Къщите — които се трупаха покрай широката сияеща ивица, недокосната от водните бръчки или от отблясъците — се бяха проточили към водата като редица гъсти, неясни, сиви, сребристи купчинки, слизащи се с черните грамади на сенките; те приличаха на призрачно стадо от безформени твари, бързащи напред, за да се напият с вода от призрачния и безжизнен поток. Тук-таме зад бамбуковите стени проблясваше червена светлинка, топла като жива искра, и тази светлинка извикваше мисълта за човешката привързаност, за подслон и отдих.