Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Чуваш ли, мой народе! Това повече да не се повтаря.

Заповедта бе приета в дълбоко мълчание. Някакъв доста масивен човек, който очевидно се ползуваше с доверието на раджата, с умни очи, със скулесто, широко и много тъмно лице, весел и услужлив (по-късно научих, че това бил палачът), ни поднесе две чаши кафе на месингов поднос, който взе от ръцете на един слуга.

— Вие не трябва да пиете — бързо избърбори Джим.

Отначало не разбрах смисъла на думите му и само го погледнах. Той отпи голяма глътка и седна невъзмутим, държейки в лявата си ръка чинийката. В миг ме обзе силно раздразнение.

— Защо, дявол да го вземе — прошепнах аз, като му се усмихвах любезно, — ме подлагате на такъв глупав риск?

Разбира се, нямаше изход и аз изпих кафето, а Джим нищо не ми отговори и скоро след това си отидохме. Докато вървяхме през двора към нашата лодка, придружени от умния и весел палач, Джим каза, че много съжалява. Разбира се, рискът бил малък. Лично той не се страхувал от отрова. Почти никакъв риск. Уверяваше ме, че го считат в значително по-голяма степен полезен, отколкото опасен и следователно…

— Но раджата ужасно се бои от вас. Това е съвсем ясно за всеки — доказвах аз, да си призная, доста хапливо и през цялото време с безпокойство очаквах да започнат страшните гърчове. Бях много възмутен.

— Ако искам да принеса тук полза и да запазя положението си — каза Джим, сядайки до мене в лодката, — трябва да рискувам: и върша това поне веднъж в месеца. Мнозина вярват, че ще го направя — заради тях. Страхува се от мен! Точно така. По всяка вероятност той се бои от мене, защото аз не се боя от неговото кафе.

После Джим ми показа едно място в северния край на оградата, където заострените краища на няколко колове бяха счупени.

— Тук прескочих оградата на третия ден от пристигането си в Патусан. Още не са забили нови колове. Хубав скок, а?

След миг минавахме устието на една кална рекичка.

— А тук направих втория скок. Тичах и без да спирам, скочих, но не достигнах брега. Мислех — тук ще оставя костите си. Загубих си обувките, като се мъчех да се измъкна от калта. И през цялото време мислех колко ще бъде лошо, ако ме ранят с някое от техните проклети дълги копия, докато се мъча да се измъкна от калта. Помня как зле се чувствувах, когато се валях в тинята. В устата ми горчеше, сякаш бях сдъвкал нещо гнило.

Ето как стояла работата… А неговият благоприятен случай тичал край него, скачал през оградата, мъчел се да се измъкне от тинята… и все още бил загърнат с покривало. Вие разбирате — само защото той така неочаквано се бе появил, те не бяха го проболи веднага с крисовете88 си, нито го бяха хвърлили в реката. Той беше в ръцете им, но те като че бяха под властта на някакво привидение, призрак, знамение. Какво означаваше неговата поява? Как трябваше да постъпят? Не е ли твърде късно да се примирят с него? Не е ли по-добре да го убият без повече протакане? Но какво ще последва сетне? Старият негодник Аланг едва не се е побъркал от страх и колебание какво решение да вземе. Няколко пъти съвещанието се прекъсвало и съветниците презглава се хвърляли към вратите и побягвали по верандата. Казват, че един дори скочил долу от петнадесет стъпки височина и си счупил единия крак. Царственият управник на Патусан пък проявявал странни навици: във всеки горещ спор вмъквал хвалебствени тиради, а като се разпалел, почвал да размахва своя крис и скачал стремително от подиума си. Но с изключение на такива прекъсвания споровете за съдбата на Джим продължавали ден и нощ.