Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

В действителност — като се вземе под внимание, че хората, намиращи се зад оградата, трябвало да дотичат до вратата, после до пристана, да седнат в лодките и да заобиколят носа — Джим ги изпреварил със значително по-голямо разстояние, отколкото предполагал. Освен това имало отлив, в рекичката нямало вода, макар да не можело да я наречеш суха, и Джим временно се намирал в безопасност и трябвало да се страхува само от далекобойна пушка. Твърдата почва била по-нависоко и на шест стъпки от него.

— А аз мислех въпреки близостта на брега, че ми е писано да умра там — каза Джим.

Той отчаяно протягал ръце и забивал пръсти в калта, опитвайки се да достигне брега, но успял само да натрупа по гърдите си и чак до брадата цяла купчина ужасно лепкава тиня. Сторило му се, че ще бъде жив погребан там; и тогава, обезумял от ужас, почнал да удря калта с юмруци. Тя западала по главата, по лицето, по очите и устата му. Каза ми, че внезапно си спомнил за двора на раджата, както си спомняме някое място, където сме били много щастливи преди години. Страстно му се искало отново да бъде там и да поправя часовника. Да поправя часовника — точно така! Правел отчаяни усилия, от които очите му щели насмалко да изскочат от орбитите и той да се превърне в слепец; задъхвал се, хълцал, напрягал всички сили, за да се измъкне от тинята, да очисти от нея тялото си. Накрая усетил, че пълзи немощно по брега. Изтегнал се по гръб на твърдата земя и видял пак светлината, небето. После като някаква щастлива догадка го осенила мисълта, че може да заспи. Той твърди, че действително заспал; минута ли, секунда или само миг — не знае, но ясно си спомня как, като потрепнал конвулсивно, се събудил. Полежал неподвижно, а после станал, изцапан с кал от глава до пети, и си помислил, че е сам, съвсем сам, че стотици мили го делят от хората, сред които е живял, и че като някакво подгонено животно няма от кого да очаква помощ, съчувствие, жалост. Първите къщи били сега на не повече от двайсет ярда от него; отчаяният писък на една изплашена жена, която се мъчела да отнесе детето си на безопасно място, го накарал отново да затича. Той тичал по чорапи, покрити с нечистотия, и бил изгубил всякаква прилика с човешко същество. Отминал по-голямата част от селището. Жените, като по-пъргави, се разбягвали надясно и наляво; мъжете, по-неподвижни, изпускали онова, което държали в ръцете си, и обзети от ужас, замръзвали с отворени уста. Джим приличал на някакво страшно чудовище. Той си спомня как малките деца, които се опитвали да се спасят от него с бягство, падали на коремчетата си и почвали да ритат. Джим свърнал между две къщи на някакъв склон и поел нагоре; в отчаянието си преминал и през една барикада от повалени дървета (по онова време в Патусан не минавала седмица без сражение), озовал се през една ограда в нива, засята с царевица, където някакво изплашено момче хвърлило по него пръчка, попаднал на някаква пътека и както тичал, налетял в ръцете на група изумени хора. Едва имал сили да каже: „Дорамин! Дорамин!“ Спомня си как го повлекли към върха на хълма и после през някакво оградено място, където растели палми и плодни дървета, как го домъкнали до един стол, на който седял тежко някакъв едър човек сред възбудено, обезпокоено множество. Джим почнал да шари с калните си ръце, да търси под мръсната си дреха пръстена и изведнъж се озовал по гръб, като недоумявал кой го е повалил. Те просто престанали да го крепят, а той не можел да се задържи на крака. В подножието на склона отекнали няколко изстрела — стреляли наслука и над селището се вдигнал глух рев на изумление. Но Джим бил в безопасност. Хората на Дорамин барикадирали пътната врата и му наливали вода в устата; старата жена на Дорамин, припряна, изпълнена със състрадание, с писклив глас давала нареждания на своите момичета.