Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Джим говори в такъв дух, без да млъкне, и забрави да се храни, хванал ножа и вилицата (бе ме заварил на закуска); бузите му леко почервеняха, а очите потъмняха, което у него беше признак на възбуда. Пръстенът беше нещо като препоръчително писмо („за такива неща се говори в книгите“ — одобрително добави той) и Дорамин ще направи за него всичко, каквото може. Мистър Щайн веднъж спасил живота на този човек съвсем случайно, но той, Джим, остава на особено мнение за това. Мистър Щайн е човек тъкмо за такива случаи. Дребна работа! Случайно или нарочно, но за него — за Джим — това ще бъде добра служба. Той се надява от все сърце, че чудесният дядка още не се е отправил при праотците си. Мистър Щайн не могъл със сигурност да му каже това. Не бил получавал никакви сведения повече от година. Там постоянно се биели помежду си, а реката била затворена. Дяволски неудобно, но не е беда! Той, Джим, ще намери пролука и ще се промъкне.
Момъкът ми направи впечатление, дори ме изплаши с възбудената си бъбривост. Беше разговорчив като някакво момче преди дълга ваканция, която му открива възможност за всякакви палавости, а подобно настроение у възрастен човек, и то при такива обстоятелства, изглеждаше някак ненормално, малко налудничаво и опасно. Вече бях готов да го помоля да се отнесе към работата по-сериозно, когато той изведнъж остави ножа и вилицата (почна да се храни… или по право несъзнателно да гълта храната) и зашари с пръсти около чинията си. Пръстенът! Пръстенът! Къде е, дявол да го вземе. Ах, ето го… Джим го стисна в големия си юмрук и опита един след друг всичките си джобове. Господи! Да не би да го изгуби… Той трескаво мислеше, загледан в стиснатия си юмрук. Дали да окачи пръстена на врата си… И тозчас Джим се зае с това: измъкна парче канап, което приличаше на връзка от обувка. Готово. Така е добре! Дявол знае какво би станало, ако… Тук Джим като че ли за пръв път забеляза израза на лицето ми и се поукроти. Може би аз не разбирам — каза той с наивна сериозност — какво значение придава на този подарък. За него пръстенът бил залог за дружба — хубаво е да имаш приятел! На него му било известно нещичко за това. Джим изразително ми кимна с глава и потъна в мълчание, играейки си замислено с трохите по покривката.
— Да затръшне вратата — добре казано! — възкликна младежът и като скочи, закрачи из стаята; извиването на главата му, раменете, бързите, нервни крачки ми напомняха онази вечер, когато той крачеше по същия начин и се изповядваше, обясняваше — наречете го, както искате, — живееше пред мен в сянката на собствения си малък облак и с несъзнателна прозорливост черпеше утеха от самия извор на скръбта. Това беше същото настроение и същевременно — друго: също както някой вятърничав приятел днес ви води по верен път, а само след един ден безнадеждно изгубва пътя, макар очите му да са си същите, походката същата, стремежите същите. Походката на Джим беше уверена, блуждаещите, потъмнели очи сякаш търсеха нещо в стаята. Стори ми се, че единият му крак стъпва по-тежко от другия — може би за това бяха виновни обувките: ето защо походката му беше като че ли неравна. Едната си ръка бе пъхнал дълбоко в джоба, с другата жестикулираше, размахвайки я над главата си.
— Да затръшне вратата! — извика Джим. — Очаквах го. Ще ви покажа за в бъдеще… Аз… Аз съм готов на всичко… За такъв случай съм мечтал…
Боже мой, да се измъкна от всичко! Най-после успех. Вие ще видите. Аз…
Джим безстрашно отметна глава и, да си призная, за пръв и последен път в нашето познанство неочаквано изпитах към него неприязън. За какво беше това самоизтъкване? Той крачеше из стаята, като размахваше глупаво ръка и непрекъснато опипваше пръстена под дрехите на гърдите си. Какъв смисъл имаше да тържествува човек, че е назначен за търговски агент в една страна, където няма никаква търговия? Защо да хвърля предизвикателство към цялата вселена? Не с такова настроение трябваше да се подхожда към една нова работа; такова настроение, казах аз, не му подобава… пък и на всеки друг.
Джим се спря пред мен. Действително ли мисля така? — попита той съвсем не усмирен и в усмивката му изведнъж ми се стори, че има нещо дръзко. Но нали бях с двайсет години по-възрастен от него? Младостта е дръзка: това е нейно право, нейна потребност; тя трябва да утвърди себе си, а всяко самоутвърждение в този свят на съмнения представлява предизвикателство и дързост.
Джим се оттегли в един от по-далечните ъгли, а после се върна, за да — изразявам се образно — ме разкъса. Говорех му така, защото дори аз, който бях така добър към него — дори аз помнех онова, което се бе случило с него. Защо да цитираме тук останалите… света? Какво чудно има, ако той иска да се махне… да си отиде оттук завинаги? А аз говорех за подходящо настроение!