Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Обърнах се. Това не трябваше да правя. Единият ми крак се подгъна под мен и автомобилът вече не стоеше на мястото си. Усетих, че стоя, и се облегнах на асфалта под мен само за миг, преди асфалтът да се завърти и да ми нанесе саблен удар в лицето.
— Ало? Ало? — Около мен се носеха много гласове.
Стомахът ми беше дошъл чак на гърлото ми и се обърна. Отново повърнах.
— Ще доведа помощ — чух да казва един глас. — Останете там, където сте. Не се движете.
Промълвих:
— Ще се опитам.
Тя пак се появи пред мен — жената с изключителния цвят на косата си. Но този път лицето й беше изкривено, удължено от едната страна, сплескано от другата. Болеше ме да я гледам. Отворих очи, за да я изгубя от погледа си.
Лежах съвсем спокойно с отворени очи и дишах бавно през уста и ноздри. „Спокойно, само спокойно“, повтарях си аз.
Така започнах да се надигам, бавно и предпазливо както никой друг път.
Подпирах се на автомобила, докато съвсем се изправих. Имах чувството, че вдигам дръжката на знаме с едната си ръка, докато другата ми е завързана отзад на гърба.
Успях. Асфалтът под мен се успокои, автомобилът не се изплъзна зад гърба ми.
Започнах бавно да се придвижвам към предната част на автомобила. Потърсих ръчката на заключалката на капака, намерих я и го отворих. Това отне последните ми сили. Капакът се отвори, противейки се. Облях се в пот, а пред очите ми бързо се нижеха малки черни точки, като изплашени яребици.
Починах си. После вдигнах съвсем капака и мушнах главата си при мотора. Погледнах с уморените си, наранени очи сгърчения мотор марка „Лейланд“. Те не бяха извършили кой знае каква операция. Завинтих свещите и нагласих маркуча за бензин на мястото му.
Без да бях затворил капака, започнах да се придвижвам бавно към вратата. Отворих я и седнах зад кормилото. Мушнах ключа и запалих. Запали като току-що влюбил се старец. Старец, ала въпреки това не по-малко влюбен. И доста вял в началото, но веднъж задвижен, вече бе невъзможно да бъде спрян.
Оставих мотора да работи, измъкнах се навън, направих отново безкрайната разходка, затворих капака и се върнах обратно на предната седалка. Това бе дълга процедура и трябваше да си отдъхна. Седях, хванат за кормилото, и гледах право напред във въздуха като малко дете, което си играе на автомобил.
После поех дълбоко дъх, включих на скорост и завих на паркинга в посока към изхода за главния път. Двете колела отдясно закачаха ръба на тротоара, но другите две бяха на платното, достатъчно добре. Завих към пътя, взех за ориентир дясната канавка и потеглих.
Констатирах, че със затворено ляво око карам по-добре. Носех се с не повече от 20–30 км/час. Почти не срещах други автомобилисти. Светлините, които идваха насреща ми, ме объркваха, защото се разпростираха нашироко, блестейки нагоре-надолу, и бяха по-остри и режещи очите като никога.
Спирах на пет-шест пъти до града. Отварях вратата, навеждах се навън и плюех. Не се осмелявах да изляза от автомобила и да отида до канавката. Седях си на мястото. Опитвах се обаче да бъда дискретен. Когато другите автомобили ме задминаваха или се разминаваха с мен, аз се навеждах навън и се правех, че гледам към задното колело. Но то си беше съвсем в ред.
Ако бях попаднал в час пик, нямаше да мога да се добера дори до Бьорндалсвинг. Но сега аз се придвижих до крайната цел. Даже не се заблудих на Пудефиордския мост и не забравих да се преустроя на дясното платно покрай Централната баня.
Какво бе станало с възрастния мъж, който някога бе имал автомобил „Грахам“, не знам и до днес. Може би все още обикаля и търси лекар. Защото не е никак лесно да се намери лекар в наше време.
За Поликлиниката за бърза медицинска помощ в Перген са казали, че над входната й врата би трябвало да поставят със златни букви класическия надпис: „О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете…“
Това е преувеличение. Повечето от пациентите оживяват. Е, остават с различни повреди, които ги съпътстват до края на живота им. И не се чувстват кой знае колко по-добре, когато напускат поликлиниката, в сравнение с периода, когато са дошли, но няма защо да се оплакват.
Преди време разказваха една история за един жител на Източна Норвегия, комуто в Поликлиниката за бърза помощ в Берген оправяли спукване на глезена. Когато се върнал в Осло и отишъл на контролен преглед, лекарят му хвърлил загрижен поглед и казал:
— Бързата помощ в Берген, там ли бяхте?