Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Опитах се да вдигна глава, да го видя. Да го проследя с поглед, да видя дали носи огнен меч на бедрото си и дали главата му не е обкръжена с ореол от пламъци.
Но какво щеше да помогне вдигането на главата? Каква полза от това?
Останах да лежа на асфалта. Вдишвах мириса на автомобила си, мирис на бензин и масло. Главата ми лежеше почти под задния калник и аз гледах нагоре към един сив лунен пейзаж от кафяви петна ръжда и полепнала мръсотия. Беше като в небесно легло, със свод от сиво, кафяво и черно, свод от изгнила коприна, поръбена с паяжина и миши тор. И със силен мирис, мирис на смърт.
Повърнах бавно и без резки движения. Лежах съвсем спокойно по гръб и чувствах как се изпълвам от долу на горе, как се отварят изранените ми устни, как всичко в устата ми прелива и аз повръщам, така безкрайно бавно и безкрайно предпазливо, сякаш това е най-нежна и внимателна целувка…
И така съм заспал.
39
— Ало?
Спях. Бях в рая. Една жена с коса, която не беше ни руса, ни кафява или червена, се наведе бавно над мен и дъхът й погали лицето ми. Лицето й беше чисто и красиво, тя беше достатъчно висока и имаше малки бръчици около очите си, като се усмихваше. Устните й…
— Ало?
Устните й: опитах се да се задържа на устните й, хванах се в картината на устните й като, като…
— Ало, вие! Вие, мъртъв ли сте?
Отворих очи. Болеше. Сякаш отварях ръждясала кутия със сладкиш от миналогодишните коледни празници. Полезрението беше кантовано с ръжда, мъжът, който се навеждаше над мен, имаше близнак. Бяха трима близнаци. После пак двама близнаци.
Затворих трудно очите си.
— Ало.
Един човек викаше в мрака, а тези, които викаха в гората, къде ли бяха те сега? Както се вика в гората…
„Ало.“ Това беше собственият ми глас. Той така ме уплаши, че отново отворих очи. Мъжът беше станал само един, но гласът ми звучеше като мъжки скърцащи обувки на два гласа.
Лицето над мен беше старо, почти на седемдесет години. Само хората на седемдесетгодишна възраст в наши дни говорят на тези, които лежат и умират бавно над стари автомобили.
— Случило ли ви се е нещо? — попита той.
— Ало — казах аз.
— Случило ли ви се е нещо? — повтори той още по-високо.
Мустаците му бяха като на повечето стари мъже: къси бели косми, смесени с кафяво. Отвътре устата му беше тъмна, а зъбите кафяви. Очите му изглеждаха черни, а лицето бяло. Косата под шапката му беше сиво-бяла. На врата си носеше шал и беше облечен в дебело тъмно палто. В едната си ръка държеше бастун. Другата му ръка висеше до тялото му, сякаш не бе негова. Вече го виждах съвсем ясно.
Опитах се да се надигна. Задоволих се да седна. Целият паркинг се въртеше около главата ми. Облегнах тежко гърба си на автомобила зад мен. Чаках търпеливо кога вселената ще си дойде на мястото.
— Тече ви кръв — каза той.
Вдигнах едната си ръка към лицето. Имах чувството, че нося на ръцете си боксови ръкавици. Прокарах ръка по лицето си. То беше мокро. И ме болеше.
— Не изглеждате добре — продължи мъжът, наведен над мен.
— Никога не съм изглеждал добре — промълвих аз.
— Какво ще желаете? — каза той.
Поклатих глава.
— Не ви чух.
Паркингът престана да се върти. Опитах се да се вдигна, като се подпирах на вратата на автомобила. Удаваше ми се, но бавно. Ала започна да ми прилошава, страшно. Изглежда, имах силно мозъчно сътресение. Ако все още ми беше останал мозък. Имах чувството, че всичкият ми мозък изтича надолу по лицето ми, после по ръцете ми и капе на асфалта. От асфалт си дошъл, на асфалт ще станеш.
— Тези момчетии ли ви наредиха така?
Казах:
— Не. Просто обичам да лежа на паркинга и да гледам отдолу автомобила си. Това е най-хубавият изглед в света.
Той кимна разбиращо:
— Явно сте получили силен шок. Какъв срам! Искате ли да позвъня в полицията от ваше име? Да извикам лекар?
— Лекар? По това време? — Опитах се да се усмихна.
— Боли ли? — попита загрижено той.
— Само когато се усмихвам — казах аз. Но всъщност продължаваше да боли и след като спрях да се усмихвам. Казах: — Вие разбирате ли от автомобили?
Той светна:
— Някога имах един „Грахам“, карах го отпреди войната, та чак до 1963 година. Приличен автомобил за онова време.
— Добре. Това тук не е точно автомобил. Това е почти парче желязо за отпадъци, сложено върху четири колела, но ако ми помогнете да вдигна капака…