Вратата на Абадон

— Какво искаш да кажеш?

— Обикновено, когато говориш, сякаш изпращаш само половината от сигнала.

Старият детектив повдигна изненадано вежди.

— Виждал си ме и преди?

— Доста често през изминалата година.

— Хм, това е много обезпокоително — промърмори Милър. — Ако тези типове наистина възнамеряват да те гръмнат, най-добре да тръгваме.

Милър сякаш изчезна във въздуха, за да се появи до една от покритите с мъх стени. Холдън го последва, все още объркан, защото тялото му едновременно се чувстваше в безтегловност, а се движеше като при гравитация. Когато се приближи, забеляза спирали сред мъха на стената. Беше виждал нещо подобно в израстъците на протомолекулата, но тези тук изглеждаха далеч по-сложни. По-богати, по-дълбоки. През стената косо преминаваше нещо като застинала вълна и въпреки че скафандърът би трябвало да го изолира, на Холдън се стори, че усеща миризмата на портокалови кори и дъжд.

— Ей — повика го Милър.

— Извинявай — сепна се Холдън. — Какво каза?

— Най-добре да вървим — повтори мъртвият. Той кимна към една гънка в мъхестата стена, но когато Холдън се приближи, видя, че там има цепнатина. Отворът приличаше на прясно образувала се рана, по краищата ѝ нещо проблясваше. Раната сълзеше.

— Къде отиваме?

— Навътре — отвърна Милър. — След като вече сме тук, има нещо, което вероятно трябва да направим. Но държа да ти кажа, че си голям куражлия.

— Защо? — попита Холдън и плъзна ръка покрай стената. По костюма му полепна нещо лигаво.

— Защото дойде.

— Ти ми каза да дойда — отвърна Холдън. — Ти ме доведе. Джули ме доведе.

— Не искам да говоря за това, което стана с Джули — възрази мъртвият.

Холдън го последва в тесния тунел. Стените му бяха хлъзгави, органични. Беше все едно да пълзиш в дълбока пещера или в гърлото на огромно животно.

— Определено говориш по-разбираемо от друг път.

— Тук има инструменти — посочи Милър. — Те не са… не са каквито трябва, но поне ги има.

— Това означава ли, че пак ще кажеш нещо неразгадаемо и ще изчезнеш в облак от сини светулки?

— Вероятно.

Милър не упорстваше с обясненията и Холдън го последва в продължение на няколко десетки метра, докато най-сетне се озоваха в доста по-голямо помещение.

— Брей — възкликна той.

По привидния наклон на тунела Холдън бе останал с впечатлението, че се движат под корпуса на станцията. Но това едва ли бе възможно, тъй като помещението, в което се озоваха, имаше висок таван. Всъщност тунелът се отваряше в катедрална зала, която навярно бе широка стотици метри. Стените се събираха в арковиден купол, който бе поне на двайсет метра от пода. Из помещението, на сравнително равни разстояния, се издигаха двуметрови колони от нещо, което приличаше на синьо стъкло, прорязано с черни, разклоняващи се вени. Колоните пулсираха със светлина и всеки блясък бе придружен от инфразвуково туптене, което Холдън долавяше с костите и зъбите си. Сякаш тук се съдържаше или съхраняваше огромна по мощност енергия. Тихо шептене на исполин.