Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
През първите часове, докато се носеше към синята станция, Холдън изпитваше благоговение и страх пред празното пространство наоколо. Боеше се от това, което би могла да поиска от него протомулекулата, от преследващите го космопехотинци, кореше се, че е направил погрешен избор и когато пристигне, няма да завари никого на станцията. А най-вече се страхуваше, че никога вече няма да види Наоми и своя екипаж.
Но след като прекара четири часа сам в скафандъра и единствената светлина бе синята точка отпред, взе да му се струва, че се намира в дълъг тунел и постепенно наближава изхода. Човешкият ум не се справя добре с безкрайните пространства. Той иска стени, хоризонти, граници. Ако е нужно, готов е да ги създаде.
Скафандърът изписука, за да му напомни, че е време да добави малко кислород. Той извади резервната бутилка от мрежата, прикачена за раницата, и я постави на мястото на предишната. Индикаторът на визьорния дисплей се покатери обратно до четири часа и замря. Следващото попълване на запасите щеше да е на станцията или когато е в ръцете на марсианците.
По един или друг начин той скоро вече нямаше да е сам и това го накара да изпита облекчение. Интересно какво ли биха си помислили неговите майки за това, дали щяха да одобрят избора, който бе направил, запита се как би могъл да уреди децата му също да имат кучета, след като Наоми не би могла да живее долу в гравитационния кладенец. Мислите му постепенно се унесоха, а заедно с тях и съзнанието му.
Събуди се от ниско настойчиво бръмчене и в продължение на няколко секунди размахва ръце в празното пространство, опитвайки се да изключи алармата. Когато най-сетне отвори слепналите си от гурели очи, той видя, че на дисплея премигва предупреждение за сближаване. По някакъв начин бе проспал последния етап и сега до станцията оставаха само няколко километра.
Тя изплува от далечината като леко извита стена от син метал, сияеща с вътрешна светлина. Нямаше данни за радиационни лъчения, така че това, което причиняваше сиянието, не се отчиташе като заплаха от неговия костюм. Траекторията, изчислена за него от Алекс, бе очертана на дисплея чак до момента, в който ще трябва да премине към своя едноминутен спирачен режим. Размахването на ръце при пробуждането бе завъртяло съвсем леко тялото му и полетната програма го подканяше да извърши съответните корекции. Тъй като се доверяваше напълно на Алекс по въпросите на навигацията, той позволи на програмата да се заеме с автоматичното сближаване.
След няколко кратки изригвания на компресиран газ той се обърна с гръб към сферата и с лице към лишената от звезди тъма. Последва едноминутно обратно ускорение, което сведе скоростта му до половин метър секунда — напълно приемливо за кацане. Холдън включи магнитите на обувките си, без да е сигурен дали ще свършат работа — сферата изглеждаше метална, но това не означаваше нищо, — и се завъртя.
До стената от сияеща синева оставаха пет метра. Холдън сгъна колене и се приготви за сблъсъка с повърхността, надявайки се да омекоти достатъчно кинетична енергия, за да не отскочи. Последните метри се нижеха твърде бавно, бавно минаваше времето. Когато до сблъсъка остана само метър, той осъзна, че задържа дъха си и въздъхна.
— Започва се — произнесе.
— Ей, шефе? — обади се Алекс сред пукота на радиото.
Но Холдън не можа да отговори, тъй като повърхността на сферата се разтвори и го погълна.
След като Холдън мина през портала и попадна във вътрешността на сферата, той се приземи на леко извития под на стая с формата на преобърнат купол. Стените бяха от същия син метал като външната обвивка. Повърхността бе мека като мъх, в нея блещукаха мънички светлини, сякаш танцуваха светулки. Скафандърът го осведоми за наличието на разредена атмосфера, състояща се предимно от бензолови съединения и неон. Таванът над него се бе затворил като диафрагма и по гладката му повърхност не се виждаше и намек за отвор.
Милър стоеше на няколко метра от мястото, където се бе приземил Холдън, със същия смачкан шлифер и филцова шапка, които изглеждаха още по-екзотично в чуждоземното обкръжение. Липсата на въздух очевидно изобщо не го безпокоеше.
Холдън изпъна крака и с изненада установи, че има известно гравитационно съпротивление. Почувства изкуственото тегло на въртенето и тягата и естественото дълбоко привличане на гравитационния кладенец. Раницата притискаше гърба му, но чувството бе някак различно. Все едно, че някой го притискаше, вместо подът да се надига към него.