Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Лирна смуши кончето си към неговото, наведе се и го целуна доста продължително по устните.
— Така добре ли е? — попита накрая.
Като никога брат Иверн остана без думи.
— Секара ке Лесса Илвар! — ревна Давока и Лирна забрави за сащисания брат. „Живеем под погледа на боговете. Израз на благодарност за божествена благословия, обикновено неочаквана.“
Давока се взираше в прашния облак на юг. Ездачите вече се виждаха ясно. Начело яздеше едър мъж с елече от меча кожа и тежка бойна тояга в ръка. Алтурк!
За миг Лирна реши, че вождът е дошъл да вземе лично участие в убийството им, макар че в това нямаше смисъл, защото само допреди ден бе имал предостатъчно възможности да им види сметката. Но Алтурк не водеше хората си към тях, а на запад — поне петстотин воини, които яздеха в галоп да заемат позиция между групичката на Лирна и връхлитащите сентари.
Двата бойни отряда се сблъскаха челно на двеста стъпки от Лирна. Силен повей на вятъра разнесе прахоляка и им показа ясно битката: лонакските воини се млатеха с тояги, брадви и копия в страховито меле под акомпанимента на бойни викове и конско цвилене. Лирна различи Алтурк в центъра на мелето да размахва неуморно тоягата и брадвата си и да поваля враг след враг.
Давока нададе крясък, смуши коня си да се включи в битката и скоро копието ѝ затанцува в навалицата.
Трима сентари се отделиха от мелето и пришпориха с пронизителни крясъци конете си към групичката на Лирна. Стрелите на братята свалиха двама, а Смолен пришпори коня си да пресрещне третия, наведе се под копието му и замахна с меча си към хълбока на коня му. Ездачът падна и Иверн го довърши със стрела в гърдите.
Битката свърши толкова бързо, колкото и започна; оцелелите ездачи усмириха конете си, Сивите ястреби скочиха от седлата да довършат ранените врагове. Алтурк тръгна пешком към тях, окървавената брадва бе затъкната в колана му, също толкова окървавената бойна тояга носеше в ръка. Младежът, който го придружаваше при последната им среща, яздеше до него.
— Кралице — поздрави я вождът. — Ранена ли си?
Тя поклати глава.
— Изглежда, натрупах нов дълг към вас, талеса. Макар че щях да съм по-спокойна, ако бяхте споделили плана си с нас, преди да тръгнем.
Алтурк само кривна леко устни. Лирна не можа да прецени дали му е забавно, или гримасата е просто израз на презрението му към нея.
— Капанът не е капан без примамка.
Вик на гняв прозвуча зад него, Лирна погледна натам и видя Давока да влачи пленница от осеяното с трупове бойно поле. Вързала бе ръцете ѝ и я дърпаше на въже през врата.
— В Планината ли ще я водиш? — попита Алтурк, когато Давока дръпна силно въжето и сестра ѝ падна на земята. Лирна се изненада от неочакваната нотка, която долови в гласа на талесата — нотка на загриженост, пък макар и неохотна.
— Ще бъде съдена от малесата — отвърна Давока.
— Видях я да убива петима от моите. — Алтурк не сваляше поглед от момичето с белега. — Моя е по правото на кръвта…
— Закъснял си — прекъсна го Давока, стрелна с поглед младежа до Алтурк, после отново впери очи във вожда. — А и имаш да раздаваш свое правосъдие.
Сянка помрачи лицето на Алтурк и той кимна мрачно.
— Така е.
Младежът се намръщи.
— Татко?…
Тоягата на Алтурк го уцели в слепоочието и го просна в безсъзнание на земята. Вождът даде знак на двама от воините си да се приближат.
— Вържете този боклук. Довечера ще го съдим.
Давока си беше спечелила дълбока порезна рана на рамото и Солис я почисти и заши с опитни движения, докато тя отпиваше отвара от червен цвят и скърцаше със зъби. Лагеруваха в равнината заедно с бойния отряд на Сивите ястреби. Лонаките бяха твърде тихи, въпреки победата си, нямаше песни около лагерните огньове, нито празнична врява. Причината не беше тайна за никого — коленичил, с вързани ръце и сведена глава пред огъня на Алтурк, синът чакаше бащината си присъда. Беше беснял в продължение на часове, докато слънцето нахождаше към залез, а сенките се удължаваха, крещеше обиди към бившите си братя и сестри, заливаше ги с презрението си. „Вие предавате лонаките… превръщате ни в роби на мерим хер… отваряте границите ни, позволявате им да вземат всичко, което сме бранили… ще ни поругаят… ще ни отнемат силата… ще станем същите като тях… Малесата е измамница, нейната дума не е думата на боговете…“
Никой не се опита да го смълчи, нито да го накаже за богохулството. Оставиха го да крещи до пълно изтощение, глухи за звуците, които излизаха от устата му. „Варниш“ — помисли си Лирна.