Ключът на Лъжеца

През цялата предпоследна нощ на пътуването с нашия ескорт Кара вървеше начело на колоната с лорд Хакон, който слезе от високия си кон, за да крачи редом с нея. Нощта се оказа топла, ходенето — леко, славеите ни пееха серенади и не след дълго двамцата вече се държаха под ръка, смееха се и се шегуваха. Аз, разбира се, направих всичко възможно да прекъсна гукането им, но една двойка е способна да прояви към човек хладно пренебрежение, което е трудно да бъде преодоляно, особено ако двайсет данци на коне се взират в тила ти.

Последния ден станахме късно следобед. Бяхме се разположили на лагер на една поляна край малък поток, денят беше топъл и слънчев, а дърветата — обсипани с цвят. По-малко от десет мили ни деляха от гелетската граница, където лорд Хакон и данците му щяха да ни оставят, и поне аз страшно щях да се радвам да им видя гърба. Снори и Тутугу без съмнение биха били щастливи да стигнат с езичниците чак до Флоренция, тъй като по време на цялото пътуване си разменяха с тях разкази за битки. Данците страшно обичат морски истории и стари саги. Снори им осигуряваше първите от личен опит, а Кара — последните от огромния си запас подобни знания. Почти си помислих, че някои от хората на дука ще поискат да се присъединят към ундоретите и да пътуват с викингите, такова бе нивото на показаното обожание… Даже Тутугу беше изкаран нещо като герой, задето един сезон слязъл на бреговете на Удавените острови, а следващия се сражавал с мъртъвци в Горчивия лед, за да окаже последен отпор на хардасите край Колелото на Осхайм…

Прозях се, протегнах се, прозях се пак. Данците лежаха около пепелта на сутрешния огън, а конете им стояха привързани към колчета малко по-нагоре по полегатия склон. Повечето тролове бяха скрити за погледа, проснали се във високата трева близо до водата. Денят беше почти горещ в сравнение с тези преди него — първото докосване на лятото, пък макар и само бледо северно подобие на лято.