Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— С какво ще ме зарадвате? — попитах аз.
— Знаете ли, Саша, какво отличава стария глупак от младия?
— Въпросът провокира спор, Семьон Семьонович — усмихнах се аз.
— Съвсем не. Отговарям: младият глупак не знае ключа към решението на проблема, а старият глупак вече го е забравил.
— Добре, разбрах, че двамата с вас сме глупаци, но по очите ви виждам, че все пак сте намерили някакво решение.
— Да, намерих. Знаете ли, има един такъв комплекс на Шерлок Холмс — веднага да разшифроваш, да разгадаеш и прочие упражнения за напъване на мозъка. В този случай трябваше да се започне от другаде.
— И откъде?
— Трябваше да се поровя из историята на криминалистиката.
— Вие поровихте. И какво?
— Отначало утрепах цяла вечер в търсене на ключа за шифъра, докато не разбрах, че тук няма никакви хитрости, просто буквите от азбуката са заменени със знаци. После ми се стори, че някои от знаците сякаш са ми познати. Порових се из архивите си и ги открих! Сред нашите приятели пандизчии отдавна съществува азбука, наречена „затворнически руни“ — с тях е написано и писмото.
— Четете, моля ви! — възкликнах нетърпеливо, отпих възбудено от чая си и почти се задавих.
— По-спокойно, Саша! — укорително поклати глава Мойсеев. — В писмото няма никакви държавни тайни.
— Не ми и трябват, но все пак прочетете го.
Семьон Семьонович прехвърли листите, намери нужния и като надяна очилата си, без да бърза зачете:
„Пристигаме утре вечер среща при Валя в 22 донеси всичко с мен Кук изгуби документите.“
Мойсеев излезе прав — текстът ме разочарова. Щом от военното разузнаване така се подплашиха, задето ние първи огледахме покойния полковник, значи са се страхували, че ще научим нещо, което не трябва да знаем. От писмото беше трудно да се разбере какво е то.
— Тази азбука, Саша, не предвижда препинателни знаци, затова не знам как да разгранича интонационно кой на кого какво трябва да донесе, и кой какво е изгубил.
— Нищо, Семьон Семьонович, тук има една съществена зацепка — среща при Валя.
— Познавате ли тази жена?
— Днес ще се запозная.
Мойсеев разпери ръце:
— Е, тогава ненапразно си получавате заплатата.
— Не аз, момчетата на Грязнов я откриха.
— Нищо, и вие има да потичате още.
— Ох, не ми предсказвайте, Семьон Семьонович!
— Просто предчувствие.
— Да, за съжаление и аз имам същото. Най-малко ме вълнува с кого е споделял тайните си Скворцов и какви са били те. Вбесява ме, че тези дяволски „чекисти“ имат наглостта да подхвърлят „буболечки“ не само в милицията, но и при нас!
— Направете официално запитване, Саша — посъветва ме Мойсеев. — Или, ако искате, аз ще им неутрализирам апаратурата.
— Не, засега не ми върши работа нито едното, нито другото. Още не знам кой точно ни е присадил микрофоните, а в такъв случай няма смисъл да се пращат запитвания — просто ще отрекат, ще кажат, че и през ум не им е минавало. И тая чанта на Скворцов… Нали си я спомняте? Докато ние мирно си спяхме, някой е поработил здраво с нея. Може би същият, който е монтирал и апаратурата. Струва ми се, че има връзка между чантата и този факс. Виждате ли, написано е „донеси“. Може да се прочете и така — „донеси всичко“. И може да се предположи, че Скворцов е донесъл всичко… Как мислите, Семьон Семьонович, дали специалистите от ГРУ ще се справят бързо с тази бележка?
— Не по-бързо от мен — не без гордост отвърна старецът. — Те имат съвсем друга система за шифроване. Това като първо. Второ, контингентът е друг. Аз защо си спомних? Защото съм си имал работа с такъв шифър преди тридесет години. Тогава заловихме писъмцето, което един бандит беше изпратил от затвора Бутирка. Но, Саша, невъзможни неща няма, каква им е работата, освен да дешифрират. Така че по метода на пробите, грешките и изключенията могат и да го прочетат.
— Тогава, Семьон Семьонович, аз тръгвам. Както казват в държавната търговия — кови желязото, докато си при касата!
4.
Работя с хора още от 1982 година. Може и да греша понякога, но сега не ми беше трудно да определя по стъпките, че жената, която се приближава отвътре към входната врата, цялата трепери от нервно напрежение, ярост или страх.
— Кой е? — рязко попита тя, притихнала до вратата.
— Тук ли живее Валентина Николаевна Ковалевска?