Момиче за шпионина

— Привет, Семьон Семьонович! Да не сте зает?

— Добър ден, Саша! Ако говорите за клиенти, то съм свободен. А иначе съм зает.

— С нещо достойно?

— С тая главоблъсканица, която ми донесохте.

— Нима? Аз също си блъсках главата над тези знаци, но нищо смислено не излезе. А при вас става ли?

— Ако имате възможност, елате да видим.

Защо не, реших аз.

Но преди да успея да изчезна, в кабинета ми цъфна Шелковников.

— Излизате ли вече, Александър Борисович?

— Изключително по работа, Николай Николаевич.

— Ще се задържите ли за минутка?

Не сложих шапката си, но и якето не свалих, намеквайки на началника си, че няма да му отпусна много време.

— Знаете, Александър Борисович, исках да се посъветвам с вас, дали трябва да раздуваме много делото на фирма „Геронт-сервиз“ Там има достатъчно фигуранти, за да се състави красив обвинителен акт и да се предаде делото в съда.

Досещах се накъде бие, но не давах вид, нека се разкрие сам.

— Но то въобще не се раздува, Николай Николаевич, по-скоро напротив. Например Петров вече го няма.

— Е, там ченгетата здраво сгафиха. Но аз всъщност за друго… Защо набутвате в това дело Селиверстов?

— Хайде сега… Изобщо не го набутвам. Той не ми е интересен на скамейката на подсъдимите. Селиверстов е свидетел. Друг въпрос е, че съдът непременно ще се произнесе и за него. Както и да го сучеш, ако не за пряко съучастие, то поне за явна безотговорност. Ако е чувствал, че работата е нечиста, защо е подписвал изгодни за фирмата документи? А ако е от наивност…

Кълча се, но какво друго да направя!

— Значи, не предвиждате да го включите в делото?

— Виноват, Николай Николаевич, изглежда, в разговора с него съм бил излишно строг и съм го наплашил. Предайте му да не се страхува, сега не ми е до него!

— Добре, Александър Борисович, иска ми се тази седмица да се простим с фирмата „Геронт-сервиз“. Вие как мислите?

— Аналогично.