Момиче за шпионина

Цялото й кокетство се стече като грим под горещ душ. Ковалевска се превърна в примирена жена на средна възраст със строг морал, която с жест ми посочи пътя към хола и каза тихо, но с достойнство:

— Щом е така, тогава моля тук.

Влизам в хола, обзаведен доста богато за скромна, разведена шивачка.

Тя ме настанява в дълбоко и неудобно за водене на разпит кресло. Облегалката му предателски пада назад, седалката е ниска и коленете ми стърчат почти над раменете. В такава поза даже и да флиртуваш не е много удобно, да не говорим за обработване на жена, която най-вероятно няма да иска да си признава греховете.

— Извинете, Валентина Николаевна…

Ставам и се премествам на дивана.

Тук е далеч по-удобно, мога да подпра ръце на черната матова масичка, да се надвеся над свитата в креслото Валентина и да попитам със зловещ шепот: „Е, какво, гражданко Ковалевска, ще си признаваме ли сега?!“

Не й остава нищо друго, освен да се настани в креслото, където миг преди това се кандилках аз. На Ковалевска също не й се иска да потъне в разпускащата му мекота, но какво да се прави — формата на нашия разговор не предполага да седим един до друг.

— Какво говорехте? — попита тя. — Май казахте, че Василий Дмитриевич е умрял?

— Да, Валентина Николаевна. Не знаехте ли?

— Господи! Че откъде?!

Виждам, че тя се вълнува, макар с всички сили да се опитва да го прикрие. Жената се лута в догадки какво ми е известно, откъде знам за нея. Възможно е да вини за това покойния Вася. Във всеки случай на първо време сълзи и главното — думи на разкаяние — не се предвиждат. Какво пък, има време и за това.

— Валентина Николаевна, разкажете за познанството си със Скворцов.

— Има ли смисъл вече? — с мелодраматична нотка в продрезгавелия глас попита тя.

— Има. И е желателно да сте по-подробна…

Докато тя си събира мислите, аз оглеждам разсеяно помещението. Да си призная, интересуваше ме в коя стая е правила любов Валентина с полковника, как и откъде биха могли да се снимат тези забележителни сцени. Едно е ясно — не е ставало в хола. Диванчето, на което седя, не става за тези пози, които е увековечил нелишеният от остроумие изнудвач. Апартаментът на Ковалевска е двустаен, така че най-вероятно всичко е ставало в спалнята. Което е и съвсем естествено.

В това време Валентина реши, че вече трябва да говори:

— Как трябва да се обръщам към вас? Гражданино следовател? Или господин…

— Засега може и Александър Борисович.

— Много ми е приятно. Та значи, Александър Борисович, офицерите са кокетни като госпожици… Не сте ли забелязвали?

— Като че ли не — удивявам се аз.

— Жалко. То е защото сте цивилен човек. Господа офицерите, които още не са се пропили, не са се запуснали и не са загубили перспективата, внимават много за външния си вид. Доста от тях предпочитат да не получават униформите си от склада и после да ги прогонват по фигурата си. Това е плебейство! Повечето си поръчват кителите и шинелите при нас в ателието. Там, в работата, така да се каже, се запознахме и ние с Василий Дмитриевич… Кажете ми — изведнъж извиси глас тя, — той как загина? При изпълнение на служебния си дълг?